КОРАБ „ОБОРИЩЕ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

24.06.1991 г., Мариупол рейдът – кеят

10,30 часа. Щеше да бъде не телевизионно, а риалити шоу, но не се получи. На рейда пристигна пристанищен влекач с две гостенки от Варна, зъболекарка и зъботехничка. Млади жени. Погледнаха недоверчиво висящия параден трап и водата под него и не се поколебаха да кажат „Не“! Въпреки слезлите долу моряци с услужливо протегнати ръце да ги прехвърлят през борда на влекача. Палубният боцман предложи да спусне кош със стрелата на товарен кран, но старпомът отхвърли варианта като твърде атрактивен и прекалено рисков. Пасажерките предпочетоха да се върнат на брега и да чакат заставането на кораба на кей. И донесоха късмет на целия екипаж. „Внимание на машина“ в 15,00 часа, маневра и вечерта стоматоложките приеха поканата на капитана да посетят моряшкия клуб.

Зъболекарски кабинет на кораб? Последни остатъци от социалистическото здравеопазване. Няма лошо. Добре е и това, че ще функционира поне месец време, от БМФ няма да залъжат момичетата с рейс до Гърция и обратно, трябва да видят нещо западноевропейско на север от Гибралтар.

25.06. – 29.06.1991 г., Мариупол – кеят

Брегът си е бряг. Висенето на рейда ме изнерви, дори се заканвах на тръгване да хвърля камък зад кърмата – дано никога не се завръщам тук. Но пристанищната шумотевица, стъпките по улица, хубавите продавачки в универмага… Омекнах.

И се почувствах като във… Виетнам. Даже още по-бял човек, отколкото там. Преди 4 години бях във Виетнам повече от месец и половина с кораб „Каравелов“ и направо ме слиса нищожната цена на богата вечеря в ресторант. Долар и половина. В Мариупол се отказах от сравнение и се оставих на въображението. Срещу дневните ми задгранични командировъчни 12 долара получих от обменното бюро 324 рубли, а цената на половинлитрова бутилка водка в моряшкия клуб е 22 рубли. За да мога да се справя за една вечеря с толкова пари, трябва да поканя за сътрапезници Гаргантюа и Пантагрюел. Купих си куфар с огромна вместимост за 2.80 долара. Ако това се случи в арабска страна, ще ме погнат с тояги из чаршията, защото съм ги измамил, а някъде на Запад просто биха ме арестували за кражба. На връщане през пристанищния портал шашнах таможниците (митничарите). Подозрителен тип, в чийто грамаден куфар има само пакет прах за пране и една паста за зъби. И няма двойно дъно. Задоволиха се с това да ми направят масаж от шийните прешлени до глезените. По-скоро гъдел, но успях да удържа мимическата си мускулатура да не се разтегли в иронична усмивка.

През един кораб зад кърмата застана български кораб – около 150 - 160 метра. Няма как да не полюбопитствам дали в екипажа му има пловдивчанин. Не, няма градски, а корабът се оказа „Осогово“ от серията малки японци (9000 тона). За първи път попадам на такъв. Негледна работа, серията големи японци (13 000 тона), между които „Оборище“, са класа нагоре. Ще гледам да не попадна на такава черупка.

И още със слизането от трапа на „Осогово“ се разминавам с група униформени мъже, водена от майор. Ясно, слагат ред в района на пристанището. През есента на 1990 г. на два пъти бях в Мариупол, контрабандата вървеше едва ли не официално. Спира до трапа трактор, водачът мята на рамо чувал с кафе от 25 килограма и спокойно се катери към палубата. Нашият човек чака горе, уговорката е предварителна – долари срещу стоката, и двете страни са доволни. След час-два – нова сделка по същата схема. Не ми е работа да зная с колко чувала дефицитно кафе корабът се връща във Варна. Не, не съм света вода ненапита, вероятно също бих участвал в играта, но нямам възможностите на местен човек: транспорт и връзки с търговската мрежа. А ето че сега на борда на „Оборище“ не постъпи не чувал, а зърно контрабандно кафе.

Разминах се с основната част от униформената група, но последният войник без отличителни знаци на пагона ме спря и поиска паспорт. Какъв паспорт, облякъл съм на голо омаслен гащеризон, в джоба имам само стиска захабен парцал, пък и съм буквално на метри от кораба. Но младокът вдигна децибелите:

-         Товарищ майор, товарищ майор, у него паспорта нету!

Майорът долетя със скоростта на граблива птица и на разстояние 30-40 сантиметра от мен строго прочете нотация, според която както в града, така и в района на пристанището документът за самоличност трябва да е винаги у мен. И всяко от късите му назидания завършваше с „Штраф!“ На което, покорно свел глава, отговарях: „Виноват, товариш майор!“, „Виноват, товарищ майор!“, „Виноват, товарищ майор!“ Вероятно поради трикратната употреба ми се размина без штраф. Но с обеца на ухото: Внимавай, във всеки момент в СССР системата може да те мачка.

Не знаех, че с неугледния на първо четене „Осогово“ след време ще направя пет последователни рейса, а в Азовско море и Мариупол ще се завръщам много повече от пет пъти. Още по-малко можех да зная, че страната на Съветите брои последните си месеци…

01.07.1991 г., Мариупол – Пирея

Подминаваме Варна нонстоп. Местните носталгици се надяваха на една нощ у дома, но… В Пирея ще вземем само бункер (гориво), а за натоварената пушилка – троен суперфосфат, още не знаем разтоварно пристанище. В машината е както в тропиците – 48  градуса. След вахта повече от половин час не мога да се „прибера“ в порядък. Назрява бунт срещу буламачите на кока. Когато закуската е някаква супа, „накусвам“ само салфетката. На обед – същото, само че всеки ден.

Нейко ДАМЯНОВ