КОРАБ „ГЕО МИЛЕВ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

31.03.1992 г., преход Ксинганг – Шанхай

В навечерието на 1 април, деня на шегата – сериозна радиограмна вест. След края на тригодишния чартър, който приключва на 26 юни, корабът се връща в България, влиза на класов ремонт и от карго ще се преустройства като контейнеровоз. Няма да се приберем с празни хамбари, значи в България ще бъдем вероятно в разгара на лятото. Като прогноза ми се получава, като реализация – ще видим.

02.04.1992 г., Шанхай – рейдът

Страшна мъгла, след като висяхме доста време далече от устието на река Янцзъ, сега с най-малък ход се придвижваме към пилотско място. Ако в такава мъгла и нощем до сутринта застанем на кей, ще бъда много учуден.

Не става, заседяхме се и на пилотско място. Ловя радиостанции, които имат емисии на руски. Никакъв звук на български в ефира. Има моменти, когато предпочитам да чуя бюлетина за времето по “Хоризонт“, отколкото информационна подборка за събития по света.

В Сингапур ще откомандироват Гагауза. Интересен образ. Слаботелесен, същинска вейка. Не кожа и кости, а кожа и косми, с брада на свещеник и коси на джаз музикант. Съвсем се пропи. Отива си индивидуално, смяната му ще дойде с последната група преди края на чартъра. Съвсем по християнски капитанът го отпраща не дисциплинарно, а с болничен лист, докато е на кораба, ще получава командировъчната си валута. Ех, социализъм, би било прекрасно, ако не беше илюзия.

05.04. – 07.04.1992 г., Шанхай – кеят

Ще намразя Шанхай. Отчаяно дълга маневра по реката – повече от Босфора и Дарданелите, взети заедно. Австралия е по-близо, но чартьорът върти търговия Индонезия – Китай.

Вече съм наясно, че зеленчукът, който при зареждане с продукти влиза в камбуза, служи преди всичко за салати на водкаджиите. Вторият камериер Чочо върти на пръста си всичко. От доста време шлагер е подготовката на сватбата му със Сримая от Сурабая. Тя вече е едва ли не член на екипажа, просто Мая. Обсъждат се детайли на ниво сватбена рокля. Не участвам в дискусиите, оставам си чужденец. При тригодишен чартър доста хора са за втори, трети път на смяна, разбират се без намигане. Моряци-театрали, готови да превърнат в драма участието си в някакъв фарс. Шампиони по умножаване на дреболии. Забавлявам се.

Този път Шанхай реши да ме изненадва. Попадам на уличен скандал: тълпа от поне 100 души за секунди образува разярен обръч около млада двойка. Крещят, дърпат ги и прилагат хокейни хватки, а след намесата на полицията още дълго насилват гласните си струни. В преддверието на магазин млад мъж с предизвикателна усмивка демонстративно гаси фас с подметка, нещо немислимо в Сингапур. Стоката изобилства, а там, където хората намират предлагането за евтино, се трупат огромни опашки – за дамско облекло, например. Манекенки демонстрират стоката на отделни щандове. Китаецът прави сериозен опит да скъса с униформеността, в централните части куртката е трудно забележима. Зад сергиите усмихнати продавачи размахват ръкавели – трябва да се пази дрешката. По балконите изобилстват сенници от полиетиленови чували и дори от зебло. Редките просяци не са на „стоянка“, а се маскират като минувачи в тълпата и, изглежда, се закачат само с чужденци. Бял човек – богат човек.

Макар че не е като Хонконг, Шанхай прилича на претъпкан автобус. Хаос от велосипеди, моторетки, коли. Огромни паркинги за велосипеди. Намалява толерантността на шофьорите към пешеходци и велосипедисти. Беше по-тихо преди 5 години, когато бях тук. Военни моряци с неугледни униформи, почти като албанските. Портретът на Мао по магазини и транспортни средства е много по-популярен, отколкото нашите шофьори навремето демонстрираха предпочитанието си към Сталин. Китайската битовата техника, редом до японската, изглежда като произведена от кръжочници-самодейци. Доста работа ще имат властите, след като наскоро обявиха намерението си да превърнат Шанхай във витрина на съвременен Китай.

09.04.1992 г., преход Шанхай – Сингапур

Откровено пиянство. Снощи вахтата на третия помощник 20,00 – 24,00 часа я взе лично барото, сутринта моторист не може да излезе на работа. Последни участия на Гагауза в купони, но не е само той за откомандироване. Има още юнаци на борда, които не бива да близват капка, защото времетраенето на Велики алкохолни пости няма да им стигне да изтрезнеят. Не бих се нарекъл въздържател, но внимавам да не прехвърля мярката.

13.04. – 14.04.1992 г., Сингапур – кеят

И това го прави специален този град – тук е „пощенската ми кутия“. Писмо от дома с мартеничка в плика, нищо че идва месец и половина след Баба Марта.

Бункер (газьол, мазут) и масла. Бункеровчикът е под панамски флаг и с международен екипаж. Надпис „Но смокинг!“ с грамадни букви, а тия преспокойно си пушат под тентата. Отправям им жест на недоумение, те също отвръщат с жестове, които на български нямат друго значение, освен „Карай да върви“. Да се почувства човек като у дома си с тази „мила родна картинка“ на хиляди километри.

Глутница митничари на борда с фенерчета, с цяла работилница инструменти, които  висят от коланите им, с дебели подметки и каски. Трима не подминаха каютата ми, но вероятно останаха с впечатление, че тук обитава не моряк, а букинист, и се изнизаха набързо, оставяйки само мазни петна по пътеката. Останах сам като домакиня, все пак доволна, че неканените гости са си заминали. Отново лоча вода като животно, а китайските бутилки са по половин литър. Черпя се една китайска глътка.

Само с едно нещо континенталният Китай превъзхожда Сингапур. Джуронг порт не може да се мери с чистотата на кейовете в Шанхай, но това вече означава много хора и култура на метлите. Размахват ги и под дъжда. Затова пък, мерен с автобус, Сингапур не е малък, но сякаш няма периферия, навсякъде е град като град.

Петьо кока има писмо от сина си, който претърпя крушението с „Вихрен“ на 19.02.1992 г. Внезапната и страшна бора хвърля кораба върху вълнолома на порт Туапсе (Русия) и го разцепва на две. Момчетата с много късмет са измъкнати от хеликоптери. Слава Богу, без жертви.

21.04.1992 г., Сурабая - кеят

Чочо изчезна и никой не знае спатиите му. Някои от приближените му по чашка допускат, че урежда бракосъчетанието си с Мая, но на мен тази версия ми прилича на монументален моноспектакъл, разиграван от „жениха“. Екипажът е колективен зрител, вероятно това е целта на актьора-сервитьор. Молиере, Молиере, мнимият болен е нищо пред мнимия жених.

Обаче час преди отплаването за Джакарта на борда се появиха Чочо и Мая и дори приемат поздравления като съпрузи. Изглежда, ще ми се наложи да се извиня и на Молиер, и на Чочо.

24.04.1992 г., Джакарта – кеят

Общоекипажното събиране в моряшкия салет би трябвало да се квалифицира като сватбено тържество с възможните на море български изяви. Акцент върху благопожелания и наздравици. Разбира се, не мина без традиционното „Горчиво“, захарно изпълнено от младоженците. Но те, поне тази вечер, наистина изглеждат щастливи.

Нейко ДАМЯНОВ