КОРАБ „СТРАНДЖА“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

26.01.1995 г., Ашдод – кеят

Преместиха ни на неработен кей. Вероятно е военен, след като охраната не разрешава по левия борд да се мотаят хора. По трапа на десния може да се слиза. Съвсем наблизо, също на неработен кей, попаднах на призрак.

Кораб „Арис“. Име има, няма флаг, с неясен собственик, с български екипаж. Моряците не са получавали пари вече 5 месеца. Нямат запаси в камбуза, разчитат на подаяния. Палубата представлява ръждива юфка. Черупката едва се държи на вода, но щом плъховете не са я напуснали, значи положението още не е критично. Недоумявам как може Международната транспортна федерация да допуска това и защо  морската администрация разрешава такъв кораб да излиза в открито море? Капитанът позволи да дадем на несретниците малко сухоежбина, а лично от мен – един картон цигари. Българи сме, все пак.

Събраха се много наши кораби: „Витоша“, „Беласица“, „Ловеч“, „Средна гора“, „Стара планина“, отплава „Ловеч“. Нещо подобно беше на старата руска линия, но не само количествено. В бившия Жданов (сега Мариупол) немалко дечица известяваха: „Мама, болгарский папа пришьол.“ От сегашния екипаж на „Странджа“ доста хора години наред държат еврейска дестинация, не съм чувал да се обсъждат сексуални забежки. Все някой щеше да се похвали.

02.02.1995 г., Ашдод – кеят

Здраво пипат руските репатрианти, организирали са пазар тип „1001 стоки“, където може да се купи дори седмичника „Аргументи и факти“. Както в Хайфа, и тук срещам младоженски двойки в параден блясък, но с минимален антураж – шаферка и кинокамера. А шаферката дори не е задължителна, струва ми се, че нейното присъствие зависи от шлейфа.

07.02.1995 г., Сарисеки – кеят

В тази част на Турция няма защо да се слиза на бряг, със старши камериера висим на бака и ближем стари  рани. Вече осми месец, откакто ножицата в заплащането на офицерския и изпълнителския състав зяпна много широко, при това като командировъчни пари. Продължаваме да боледуваме и никакви признаци за лечение. Решихме да се обърнем към ръководството на БМФ не с молба, а с изложение, всъщност протест срещу ниската оценка на нашия принос за експлоатацията на кораба и отсъствието на справедливост. От мен – ръкописа, от старшията – машинописа. Текста подписаха всички от изпълнителския състав. Знаехме, че Бордът на директорите няма да погледне на проявата с добро око. Поне заявихме обидата си, подобно на героя на Чудомир от „И я че изокам некой ден“.

15.02.1995 г., Ашдод – кеят

В 15,30, половин час преди края на вахтата ми, тъкмо запалих спомагателния котел за сдаване, в машинното отделение слезе третият помощник. Бързо, ще те водя на зъболекар. Бръснене, душ и паста за зъби под постоянното пришпорване на капитанския помощник. Изтичах в колата с часовник в джоба, блуза и яке в ръка и незавързани обувки.

И както в Аржентина, останах с още един мъдрец по-малко, този път вляво на долната челюст. В частна клиника с персонал репатрианти от САЩ и бившия СССР. Разбира се, че попаднах в руския сектор. Стоматоложката – дръпната като рускиня еврейка, а до нея младо момиче, фея в бяло, според което положението в Русия е „хуже чем хуже“ (от лошо по-лошо). Съвременна техника, прецизно свършена работа, но сравнението е в полза на д-р Хектор Раул Бенитез от Сан Лоренцо, при когото се чувствах не пациент, а личен гост. Тук първо ми изкараха душата от бързане, после зъба.

24.02.1995 г., Егейско море, преход Варна – Ашдод

За първи път преди и след Варна не ме боли глава и още при първата възможност заспах в каютата като праведник. Значи може и така. Не храниш илюзии, не занимаваш никого със себе си, не въртиш телефони. Случайни срещи пред параходството, евтин хотел, театър, сто грама концентрат. Ако не се чувстваш необходим на някого, никой не ти липсва. Take it easy. Добре, давам го лесно. И отново на път.

13.03.1995 г., преход Ашдод – Сарисеки

Имам потребност да съм под дъжда и да ме брули вятър, за да вентилирам. По средата на март в пристанище машинното отделение става преизподня. Затворени светлици, спряна вентилация, трудно се диша. Иначе всичко ще се покрие с пелена от сивия циментов прахоляк, на специална бригада ще й трябва поне седмица време да го отстрани. И навън не можеш да се покажеш, потъваш в циментовия облак. Прибирам се след вахта в каютата си, свалям гащеризона и го окачам, а той скоропостижно умира от силикоза.

21.03.1995 г., преход Ашдод – Сарисеки

Около 05,30 часа в машинното отделение позвъниха от мостика. Вторият механик не разбра какво му се говори, или не пожела да разбере, и ме прати горе на уточнение. Капитанът:

- Защо между 04,20 и 05,20 часа променихте оборотите?

- Няма такова нещо, господин капитан.

- Няма как да повярвам. Промениха се вибрациите и шумът.

- Гарантирам, че не сме пипали рейката, господин капитан.

- На мен ли ще ги разправяш, бе? Аз да не съм на два дена капитан?

Разбира се, че дните му на мостика са много повече от два. И в това е проблемът. От последния шипшандлер останали 132 долара дискаунт, по правило би трябвало да се разпределят между всички участници, но според осведомени и приближени лица сумата е присвоена от барото. Понеже днес тежка вълна не позволи на палубна команда да работи навън, а в боцманската магазия безир няма, капитанът разпореди момчетата да цапотят врати с олио от камбуза. Диагнозата му все още не е екипажозастрашаваща: вегетарианец, който си ляга в 21, 15 часа. Добре че на борда няма кокошки.

24.03.1995 г., преход Сарисеки – Ашдод

Невероятно. През светлиците в машинното отделение вали градушка с размери на орех. И необичайно – толкова на юг. Не сме в зеленчукова градина, обаче тичам нагоре да затварям. Веднага след  като си показах носа вън от надстройката, разбрах, че трябва да си взема каската от каютата.

31.03.1995 г., Сарисеки – кеят

Календарен казус. По разпореждане на шефа, когато влезем в пристанище, на нечетна дата дежурството поема третият механик, а на четна – четвъртият. Да, обаче днес е 31 март, а утре, за проклетия, първи април. Шега няма, числото е нечетно. Третият механик категорично не е съгласен да кара двойно дежурство, а началството не желае да се нарушава правилото. Почти едночасова дискусия. Накрая шефът се оттегли с достойнство. Добре, добре, вижте там, както се разберете. Какво има за разбиране, сменят се „неправилно“ на първи април, в следващото пристанище си влизат в графика.

Странен човек е главният механик. Прекрасен професионалист. Владее няколко чужди езика. С точни оценки за това кой как покрива длъжностната си характеристика. Любима тема номер  едно – любимата немска овчарка. Номер две – европейски монархии с предпочитание към Хобсбургите. И един дефект: навие ли си нещо на пръста, трудно развива. Особено при очевидни неща, които той упорито не забелязва. При предишно влизане в порт Варна – запад в качеството си на новодошъл веднага разпореди мотористът, който излиза в „гарнизонен“ отпуск, и поемащият дежурството лично пред него двамата да заявят съгласие за временната организация на работата. Така, както съм в работното си облекло, го уверих, че оставам на кораба, а Борко ще вземе почивка. Не му беше достатъчно.

- Да ви видя двамата пред мен!

- Шефе, колегата е от Белослав, на 8-9 километра от тук. Гони влак за една спирка. Какво друго може да каже, освен че иска да нацелува жена си. Младоженци са.

- Да ви видя двамата!

Не изпълних нелепото разпореждане. Късно следобед, тъкмо палех факлата на спомагателния котел, шефът слезе в машинното отделение, за да се извини. И си призна, че на трапа хванал Борко за гушата, за една бройка да го върне обратно. Все пак схванал очевидното: дежурният в момента си върши работата, разбрали сме се, всичко е наред.

Разбрах го. Може би поради дългия корабен стаж подозира, че е в природата на човека с гащеризон да гласи някаква шмекерия.

05.04. – 08.04.1994 г., Хайфа – рейдът

Помолих шефа в момента, в който стане известно кога корабът ще се върне във Варна, да заяви в параходството желанието ми за слизане в отпуск – вече отговарям на условията. Защо бързаш, попита, лятото е далече? Защото, шефе, спазвам собственото си златно правило: Времето за качване на кораб може да се отлага, а за слизане – не.

Обаче евреите ни закопчаха. Все едно, надявам се, че до две-три седмици ще ми излезе късметът. Във форма съм. Все още съумявам не съвсем добре да правя нещо, вместо добре да правя нищо. Това – на кораб, а на брега, ще видим.

10.04.1995 г., Хайфа – кеят

Следващо пристанище – Варна. Имам още малко време на еврейска земя. Разхождам се из пристанището и хвърлям по едно око към рейда, където доминира самолетоносач на Шести американски флот. Красавец. Не мога да реша как да постъпя с четирите картона Кент от шипшандлера. Да ги нося в Пловдив и да се правя на баровец? Не. Мога да ги продам на докер с минимална печалба. Така постъпвам с бутилката уиски, която няма как да изнеса в града. Но за цигарите имам технология. Гърбът ми е достатъчно широкоплощен, за да поеме легнали под ризата четири картона. Обличам якето, без да ползвам ципа, и продължително се взирам в огледалото като актьор преди излизането на сцената. По-масивен съм, но се надявам, че никой друг не може да направи разликата. На портала няма да ме прегръщат, а из града избягвам застояване на места, където се събират много хора. Опасявам се да не би някой по-наблюдателен да ме разпознае като терорист-камикадзе, който крие смърт под дрехата си. И понеже имам вече явка в Хайфа, избирам варианта с няколко долара повече. Кокошкарски, но и личният ми фонд „И аз съм човек“ не е особено претенциозен.

Роман, руски репатриант, вече 23 години е тук. Продавач в магазин, собственик на стоката, но за помещението плаща наем. Вземам по 7 долара на картон, неговата печалба също би трябвало да е добра, щом иска още. Мога да се върна на кораба и да купя от моряк по-изгодно, отколкото би дал докер, но се опасявам, че повторното минаване пред портала насам-натам може да предизвика подозрение. Роман вижда колебанието ми, но подновява молбата си за още.

- А если проверят?

- Ты человек добрый, тебя не проверят.

Снимка: Морски вестник

Нйко ДАМЯНОВ