КОРАБ „СРЕДНА ГОРА“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

Маргарита Рангелова се оказа права.

Журналистка от редакцията на илюстрования спортен седмичник „Старт“, прекрасен човек и приятел. Имаше слабост към гимнастиката, художествената в частност. Често идваше в Пловдив и тогава дълги нощни часове тримата, заедно със заслужилия треньор Димитър Бахчеванов, водехме несвършващи разговори не само за спорта. Време за задушевно общение на приятели, които уважават мнението на другия и има какво да научат от него.

Проявяваше  интерес към хиромантията. Загледа се проницателно в шепата ми и каза неща, вероятно не всички от които прочете сред линиите: Човек на думата. Каза, че ще строиш къща, вдигна я от копка до ключ. Каза, че ще плаваш – направи го. Често ще сменяш работата и средата си, ще започваш отново и отначало. Имаш характер на рисков играч, но не си хазартен тип.

За пет години, след като напуснах БМФ, пребиваването ми на брега натрупа компромиси над прага ми на поносимост. Последният, който преля чашата: В новата социална реалност не само че нямаш право на различно  мнение, но дори не можеш да вдигнеш очи и да погледнеш критично собственика. И това – в редакция на вестник. Сбогом.

Прекрасно знаех, че времето, тази прашинка Божия, в момента, в който стъпиш на кораб, се превръща в присъда. Защото за юнгата морето е простор, а за стария моряк – затвор. Знаех, че морският ни флот навлиза в периферията на приватизационния тайфун, но все още в БМФ корабът в еднаква степен принадлежеше и на директора, и на капитана, и на мене.

Всичко наново: моряшки паспорт, медицинско свидетелство, сертификат. И задължителен едноседмичен опреснителен курс във Варна с полагане на изпит. Прибрах се в хотелската си стая следобед на 11.09.2001 г., включих телевизора и пред очите ми се срутиха двете кули на Световния търговски център. Трябваше ми време да осъзная, че не гледам филм на ужасите. В края на ХХ век Умберто Еко забеляза карнавализация на живота. Светът не може да остане същият, ето че в началото на 21-вия нещата тръгват към истеризация.

17.10.2001 г. – 18.03.2002 г.

Стар моряк на стар кораб. След почти осем години отново попаднах на „Средна гора“. За първи път се качих на кораб на 9-ти буй във Варненско-Белославското езеро. И за първи път влязох в каюта, задръстена от багажа на предшественика ми, когото не заварих на кораба. Смяната стана в 02,30 през нощта. Колегата пристигна с лодка, събуди ме, даже помагах при товаренето. Скромната моряшка марфа заобиколи митницата.

Всичко на кораба ми е познато, но на таблото „свети“ нещо ново:

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА АЛКОХОЛ И НАРКОТИЦИ

Употребата или притежанието на наркотици, алкохол или нелегални субстанции е строго забранено на борда на този кораб. Собствениците на този кораб ще съдействат изцяло на бреговата охрана, полицията или други местни власти в преследването на всеки, който ползва, притежава или е под влияние на наркотици, алкохол или нелегални субстанции на борда.

Вие бяхте предупреден.

Параходство БМФ АД – Варна

Ще проверим строгостта на предупреждението след първия шипшандлер.

- Ти луд ли си бе? Или искаш да ме вкараш в голяма беля?

В каютата ми нахлува вторият помощник, който има ангажиментите и на корабен лекар. Задължение му е да прибере наличните лекарства на всеки от екипажа и да ги заключи в помещение с печат на вратата. Какво е прегрешението ми? В краткия опис под № 5 съм обявил наличието на хексоралетен. Безобиден дезинфектант за смучене, достъпен във всяка аптека без рецепта. Обаче съдържал съставка от забранителния списък, поради което може да последва тежка санкция. Скрий си торбичката където щеш, но не при мен! Уплашила го е Русия, не мога да му се сърдя.

В Новоросийск сме. Сравнително неголям град с огромно пристанище. Зад кърмата е вързан арабският кораб „Осама“. Бързам към сърцето на града. Не съм бил тук, оглеждам се с любопитство и ми е приятно да съм част от следобедния ритъм. Не мога да сбъркам къде съм. Сред недвижимостите са паметниците на Ленин, а в подлеза, проснат по очи, лежи мъртвопиян мъж, който не прилича на клошар. Никой не му обръща внимание, просто го отминават с безразличие. Около три часа по-късно, вече по обратния път към кораба, пак се налага да го заобиколя. За разлика от скулптурната фигура, сочеща към бъдещето от пиедестала си, пияният е променил позата, седнал е, сгънат в ембрионална поза. Нямам представа още колко време му трябва, за да се изправи и възстанови членоразделните си способности.

Жива средиземноморска вълна прехвърля двата борда на кораба, „Средна гора“ следва курс към Испания. След шипшандлер в Пирея стана ясно, че забраната за употреба на алкохол, както и преди, се приема за сведение, просто никой не пие по руски. На български кораб това е достатъчно. Още не знаем разтоварното пристанище за цимента в хамбарите. Също както в тайгата, и тук не може без кибрит. Спомагателният котел се пали на ръка с факла, около него температурата е 40 градуса, макар че днес е последният ден на октомври.

Котва на рейда Мотрил. Първото ми впечатление е от заснежените по билото Пиренеи. В края на първото десетдневие на ноември доминира зеленина като през май. Много приятно градче, част от провинция Гранада. В нескончаемия автомобилен поток видях „Рено Алпин”, произведено в несъществуващия вече пловдивски завод „Булгаррено“. Застоях се на плажната ивица, която би била разкошна, ако беше пясъчна, а не застлана с камъчета с размери на едра баластра.

Като обоз от Кримската война  сме - 15 дни по обратния път от Мотрил до Новоросийск. Вярно е, че около 50 часа се крихме на котва пред Синоп, турско градче, над което се извисява планина. Около 200 мили остават до Новоросийск, но разгневи ли се Черно море, с него шега не бива. Морякът много прилича на хайдутин, погнат от потеря, все някак намира начин да скрие кораба като малка чета. И морето е като гората.

Под дъжда тръгнах към моряшкия клуб с намерение да ползвам телефонна връзка с Пловдив. Поне два километра пешком из пристанището покрай струпани огромни количества железа в различни профили, през ребусите на железопътни линии. Служителката, жена малко над средната възраст, ме посрещна на нож. Работното й време свършва, при това нямам рубли, мога да платя с щатски долари. Невъзможно. Учтиво забелязах, че в пристанище не може да се постъпва така с моряк, който отдавна не е чувал близките си. Омилостивих я. И когато чух гласа, който се надявах да чуя, възкликнах:

- А, вот уже ответили, ну здраствуй, ето я.

Няколко думи от песен на Висоцки. Лицето насреща ми на секундата грейна, сивата лелка се превърна в хубава жена. Три минути, четири долара. Тя хукна нанякъде с доста по-едра банкнота и ме остави сам в служебната си обител. Позабави се, но се върна с точно ресто и ме изпрати с благопожелания за щастливо плаване и „удача“ в личния живот. Обичам те, Русийо!

В напредналата нощ крача обратно към кораба под неспиращия дъжд. Пред лъскави релси спрях, за да пропусна задаващ се маневрен локомотив, който и денем, и нощем прилича на хипопотам, грухтенето му се чува отдалеч. Но локомотивът спря на десетина метра от мен, показа се машинистът и ме окуражи:

- Проходи, проходи, дорогой, не безпокойся.

- Спосибо тебе!

И прекрачих релсите. Това също е Русия.

Втората партида цимент закарахме в Морил в навечерието на Коледа. Реших се да посрещна Рождеството сред католици. На службата множество бе запълнило църквата до краен предел. Слушах смирено чуждия език. Дойде време всеки от присъстващите да се изправи пред свещенослужителя, който пъхаше между зъбите им тестената паричка. Това ли е причастие с тялото Христово? Дойде и моят ред, признах пред свещеника, може би епископ, че съм православен от България. Той мръдна леко устни, предстепен на усмивка, и спази ритуала. После множеството се размърда, раздели се на двойки, които се прегръщат и целуват. Пред мен се изправи жена, много далеч и от втора младост, и от първа хубост. Оставих се и на този ритуал.

Новата 2002 година посрещнахме не на обща сбирка в моряшкия салет, а в кабинета на главния механик, който все пак побра машинна команда. Доста далече от дванадесетия час от нищото възникна инцидент. Фитерът започна да налага с юмруци седящия до него моторист, който не оказа съпротива. Моноспектакълът приключи, прекратен от побойника. Никой не се намеси, вероятно всеки сметна, че това би трябвало да направи шефът. Странен човек с добра професионална култура и широки интереси – геополитика, окултизъм, езотерика, астрономия, астрология. Шегува се, че все още не е готов да обслужва като механик машината на времето. Оставил е всеки да работи по съвест, не санкционира никого за нищо, но тази атмосфера позволи на фитера да си разиграва коня. Напуснах сбирката преждевременно – на вахта съм от полунощ.

В посока Мотрил – Южний палубна команда има за задача да превърне кораба от циментовоз във въглевоз. Няма товарни кранове на палубата, всичко на ръка, пушилката в хамбарите не е за гледане, а момчетата долу въртят лопатите и метлите с маски на лицата.

Украйна. В това пристанище контролата може да отнеме едва ли не повече време, отколкото товаренето на кораба. Градчето е далече, а в района  на  пристанището има нещо като моряшки клуб. Изобщо не стъпих на украинска земя, достатъчно ми е да газя разпилените по палубата ситни въглища. Две случки от пребиваването тук, посвоему неприятни.

Другарувам със старши камериера, набори сме. Стар коцкар, който все още смята, че не е взел своето „от живота“. След вечеря поиска разрешение от капитана да излезе за похождение по тъмно. На което получил отговор:

- Аз съм капитан, а финестрините ми са мръсни.

Така, както е екипиран като за кръчма, моят човек веднага се обзаведе с парцали, разтворител и вода. След половин час под ироничния поглед на началството стъкларията върна блясъка си и очерта пътека за поредния моряшки подвиг.

Излизам от вахта, машинално включвам радиото и… каютата ми се изпълва със стереофонична тишина. Антената ми е отрязана до боята, където се подава навън от надстройката. Пречела на навигационното оборудване. След Сингапур, Шанхай, Мисисипи съм се връщал по-информиран от бреговите домошари, сигурно там корабите не се нуждаят от навигационно оборудване, а тук, на разстояние има-няма 350 мили, трябва да оглушея, за да не преча на мостика. На калпавия моряк водораслите му пречат. Опрях гола жица до желязото на финестрина. Проби само една станция на ултракъси вълни, вероятно от Одеса, но това вече не е СССР, трябва да уча украински.

И двата агрегата са просрочили с повече от 1500 часа норматива за моточистка, но на кораба му предстои да излезе на класов ремонт. Шефът спазва златното правило: Стар механизъм, който работи, не се пипа за профилактика. Наистина златно правило, за цял контракт само веднъж изпаднахме в аварийна ситуация, но само за няколко часа. Отказа кърмовата питателна помпа на спомагателния котел, а носовата отдавна е аут, така я заварих. Лично шефът закърпи положението и се зарече, че ако остане за ремонта, ще настоява да се монтира нова помпа с електродвигател, вместо амортизираната, която пъшка с парна тяга. Всичко останало премина регулярно, нищо извънредно няма в почистването на маслен или мазутен сепаратор. Даже механиците си позволяваха половината от времето на ходова вахта да прекарват извън машинното отделение.  Може би 2-3 пъти се поизцапах с блажна боя. И нищо подобно на множествената умора, която ме е натискала в тропиците.

В последната нощ преди котвата на рейда Варна получих необичаен подарък. При кристална видимост сякаш всички звезди от Млечния път образуваха лампион над Черно море. От години не бях виждал такъв небесен свод.

На рейда пред Варна няколко дни чакахме решение на дилемата: ремонт или легитимно просрочие на документите за още три месеца експлоатация. В края на краищата ремонт. За още плаване щях да остана, но след около месец и половина в заводски условия и на док не бих искал да спазвам правилото: който прави ремонта, той прави и контракта след него.

Не, след 153 дни на борда, тъкмо съм придобил право на полагаем отпуск. Слизам от „Средна гора“ и отивам в същинска Средна гора, където ме чакат отдавна планирани работи.

Нейко ДАМЯНОВ