КОРАБ „ЛЮЛИН“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

14.11.1995 г., Средиземно море, преход Хайфа – Бургас

Цели 12 дни се заседяхме в Хайфа с пясъка от Таранто. Два пъти на рейда, два пъти влизане в пристанището с местене на пет различни кейови места. Нескончаеми досадни маневри.

Не съм попадал в толкова слаб екип на машинното отделение. Впрочем, поради поне 140 кила лично тегло наричам четвъртия механик Лоената топка (да ми прости Мопасан). Виждал съм как капитан веднага откомандирова пристигнал със записка палубен моряк, макар с гарабирити поне 20 килограма по-малко. Има слизане в хамбари, катерене по мачти – рискована работа. В машинното отделение траповете не са отвесни, но и не са като стълбище в общежитие. Лоената топка слиза по тях гърбом, бавно и величествено, за първи път попадам на такава гледка. Не знам как би се справил при аварийна ситуация, спускане на вода на спасителна лодка и прехвърляне зад борд по щормтрап.

Третият механик е с две хернии, плаши се да вдигне, камо ли да млати с бойния чук. Асистирана работоспособност. Елтехникът е частен случай. Качва се на кораб не с нормално заверена здравна книжка, а с протокол от транспортна болница за разрешен ограничен район на плаване, въпреки здравословните проблеми. Към които той прибавя още един – алкохола. Коронният му номер е, докато обядва в моряшкия салет, внезапно да забие нос в шницела и да заспи с похъркване. Избягва супата, вероятно се плаши да не се удави. Изобщо покрай корабите забравих комедийните образи от казармата, морето заличи войнишките ми спомени. Вторият механик крепи машината – добър специалист и стойностен човек, с когото може да се живее и работи.

21.11.1995 г., Мраморно море, преход Бургас – Хайфа

С кристален тон „Хоризонт“ ми подари стихове на Сергей Есенин. Акомпанирани с китара и злобен ноемврийски вятър. Морето е просто несръчният Кръстю Пишурката в сравнение с чародееца на словото. Смята се, че владетелите на перото са два вида – или бохеми, или темерути. Есенин е първа ръка от първите. Такива живеят кратко, но строфите им звучат векове след тях.

25.11.1995 г., Средиземно море, преход Бургас – Хайфа

Покруса, от която не мога да са окопитя. Няма го Николай, милия Николайчик. Остават ми задушевните писма, незаличимите спомени, песните за морето, морската звезда, уловена в Тихия океан край брега на Перу.

При последния ни разговор на живо го попитах какво още иска от живота. Имаше готов, премислен отговор: Един ден децата ми да ме сънуват така, както аз сънувам покойния си баща. Нищо друго ли? Да, нищо. Малко странно и доста подранило желание на 38-годишен мъж, старши помощник, на когото предстои изпит за капитанска правоспособност, баща на две момичета, със съпруга, която продължава да обича с огънчето от времето на Морското училище. Трябва да се уча да говоря за него в минало време. Може би си отиде толкова рано поради свръхангажираност към другите – не само семейството, родата и близките. За него просто не остана пространство и време.

Загина при инцидент на контейнеровоза „Гео Милев“. Дечица, поплачете и за мен, аз също осиротях.

13.12.1995 г., Хайфа - рейдът

След вечеря стоях на кърмата и гледах как момчетата замятат чепарета в морето. Приближи ме старши камериерът и тихо, почти дискретно, каза, че барото ме вика. Краката ми се подкосиха, с кожата си усетих, че ще чуя лоша вест. Стъпалата до капитанския кабинет ме оставиха без дъх. На масичката – бутилка уиски и две чаши. Много лош знак. Седнах на тръни. Как се казват децата ти? Казах. Имаш ли брат. Нямам. Кой е Митко? Сърдечно близък приятел. Подаде ми сгънатата радиограма. „Митко почина на 13 декември“ Подпис – приятелка от спортната група, която гравитираше около заслужилия треньор Димитър Бахчеванов. Оставих се на сълзите си.

Сбогом, Митя. Не мога да те изпратя. Затваря се Бащаванската къща, подобна на дядовата ръкавица. Няма го вече единственото мъжко рамо, на което можех да заплача. След полунощ стоя безпаметно на бака, брулен от острия вятър. Със скърцане корабът прави 8-9 градуса крен от борд на борд. Безвремие и безсмислие. Без глас, дори без шепот мърдам устни и редя любимата ни песен: Ехали цыгане…    

Нямам воля да се взема в ръце. Гложди ме опасението, което ме споходи още при стъпването на този кораб: „Всичко, което започва зле, свършва още по-зле.“ При първото прибиране в българско пристанище трябва да сляза. В отпуск или завинаги.

15.12.1995 г., Хайфа – кеят

Излязох без цел, колкото да размагнетизирам. Вече по тъмно попаднах в нещо като руско гето. Играят на домино, шах, подхвърлят си карти и шумно спорят кое е по-важно за тях: да знаят иврит или да имат много пари. Единодушни са в предпочитанието към парите и смятат, че не е възможно да дойдеш в Израел беден и да забогатееш. Кафене „Фонтан“ съседства с книжарница „Светлана“, а стихосбирка на  Пушкин -  с Троцки. Тандемът Ленин – Сталин е исторически, те са като сърпа и чука върху везаното червено знаме с площ над два квадратни метра. „Под знаменем Ленина – Сталина вперед к победе коммунизма“. В петък вечер срещу събота Хайфа говори и пише на руски.

Под това знаме – не, но ми се иска до прибирането на кораба да направя последните си стъпки в Обетованата земя.

18.12. – 20.12.1995 г., Средиземно море, преход Хайфа – Таранто

Котвена стоянка на завет край остров Крит след цели три часа маневрен режим. През нощта не мога да преценя колко закътано е местенцето, където се крием. При 2-3 бала вълна няма нужда от това, може би в метеопрогнозата има нещо предупредително. На мене ми се струва, че трябва да се позабавим, за да изкараме Рождественските празници в Италия, вместо на Бъдни вечер да сме по обратния път към Израел.

А може би вече развивам някакъв островен комплекс. Във всяко късче суша в морето виждам възможност – и опасност!, капитанът да обяви времето за лошо, да хвърли котва на завет, което означава и въдиците да бъдат хвърлени зад кърмата. Бърза работа нямаме, топят се блажени усмивки. Господи, нима е възможно времето да бъде спечелено само ако е прахосано? Никога не съм смятал за добродетел безпричинното бавене, то си е чиста тарикатщина, но сега, когато ми се иска не ден, а час по-рано да бъда на български бряг, го възприемам като покушение. Така ми се иска да хвана гората, но на море и това не е възможно.

24.12.1995 г., Средиземно море, преход Таранто – Хайфа

Бъдни вечер в морето. Не успях да видя коледната премяна на Таранто. След като докерите обещаха, че ще привършат с товара на 27 или 28 декември, вчера се потрошиха от бързане и прибраха щедрия овъртайм. Контрола, пилот, открито море. Не споделям с никого, че приемам докерското бързане като Божия милост. Усамотявам се в каютата си и чета „Поема за морето“ на Добри Жотев:

Не умира копнежа ти само

да потеглиш на път.

04.01.1996 г., Хайфа – кеят

Два чартъра изкарах на еврейска линия и си мислех, че в пристанище съм на кораб – самосвал. Трети ден на кей се считаше за празник. Но третият чартър преминава при руска непредсказуемост. Щом италианските докери срещу овъртайм могат да работят почти до полунощ срещу Бъдни вечер, тук колегите им не биха цепили басма на свещената еврейска събота. Обаче – пауза, дори се очертава „ваканция“ за няколко дни.

На практика корабът е арестуван. Дойдоха тумба проверяващи по линия на международните конвенции и написаха куп забележки. Разделени на две аварийни бригади, отстраняваме пропуските. Палубният боцман пусна в оборот приказката, че по този начин евреите започват кампания срещу българските кораби.

06.01.1996 г., Хайфа – кеят

Дни наред сме напълно готови за път, отстранихме набелязаните пропуски, но нямаме пътен лист. Не се появява белият гащеризон на инспектора, който води групата проверяващи. Пустош по кея и проливни дъждове на талази. Тропически по количества, но студено и сумрачно. Едва удържам бесовете за обратен път. Вътрешното напрежение все пак избива. От носа ми тече кръв, нещо, което не ми се е случвало от ученическите години. Вече можехме да сме на български бряг.

07.01.1996 г., Хайфа – кеят

Трябва да направя нещо. Още като юноша получих срастване на два прешлена от гръдния дял на гръбначния стълб. Справих се с последиците с упражнението „вис“. Вися и разтягам, където ми падне, вкъщи имам специални ръкохватки, а на кораб подходящи места изобилстват.

В Хайфа има италианска болница, където попаднах на грузински евреин. Обясних причините, поради които дишам трудно и непълноценно, не мога да вдигам повече от 4-5 килограма и помолих за рентгенова снимка, която да покаже състоянието ми.  Не се съгласи. Каза, че не вървя, на което отговорих с несъгласие. Човекът в бяло произнесе кратка тирада, започваше изречение на английски и го завършваше на руски, а ако стартираше на руски, завършваше на английски. Предписа ми волтарен, а в протокола заключи: Fit for duty. Годен. С такъв документ няма как да сляза от кораб по здравословни причини.

12.01.1996 г., Варна – запад, кеят

Липсват ми 53 дни, за да придобия право на отпуск според правилата. Отказах се да разигравам театър в транспортна болница. Играх вабанк и се озовах при непознат служител. Казах му истината: на вестите от брега реагирам с депресия, опасен съм и за себе си, и за кораба. Чиновник, но човек, разбра ме.

Слязох от кораба, без да зная отпускар ли съм, или напускащ. Ще имам време да размисля, сега в душата ми е пустош: нито отплаването е събитие, нито завръщането – празник.

Нейко ДАМЯНОВ