КОРАБ „ОСОГОВО“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

04.09.2004 г. – 13.05.2005 г.

Морето е за рибите, а старият кораб – за хлебарките. Щом старият моряк предпочита кораба, който вече познава като джоба си, трябва да приеме и гадинките. Те също ме познават, присъствието ми не ги плаши, нахално буболечат където им скимне.

Обаче корабът е и за моряци, а палубна команда тръгва с човек по-малко. Говореше се, че ще назначат човек, специално за екипажа на „Осогово“, но изглежда полукандидатът е размислил. Няма мераклии да си губят времето за 13 долара дневно. Сега помощник-капитани не липсват, но трябват и мужици да дърпат въжетата. Това е тихият бунт на Малкия човек, началството ще се принуди да развърже кесията.

Провървя ми. Съсед по каюта ми е момък към края на първата младост. Два часа поработихме заедно, пет приказки си казахме – трудно може да ме излъже мъжка характеристика – случих на човек и колега. Случих и на първо пристанище. За първи път съм в Туапсе. По-малък от северния си съсед Новоросийск, но с по-руско излъчване. Излизаш от портала и вече си в града, а Моряшкият клуб – той все едно е в пристанището. Първо трябва да премина през малка градинка край Памятник погибших в Отечественной войне за Северный Кавказ в 1941 – 1945 г. Тръгвам да изляза на улицата, но през 7-8 стъпала в краката ми се срутва мъртвопиян. Преди да възкликна, трябва да разкажа анекдота за Вертински. Културтрегер, прекарал в изгнание над 20 години след революцията през 1917 г. и Гражданската война, получил разрешение на властите да се върне. Развълнуван, прави първите крачки: „Матушка Русь, не могу тебе узнать!“ Куфарите при нозе, на колене, целува земята. Когато се изправя, багажът му липсва. „Матушка Русь, я тебе узнал.“ Познах те, Русийо, не прескачам, а заобикалям пияния и вече съм на оживена улица.

Събота, ранен следобед, черноморска Русия по къси ръкави. Дечица, автомобилчета, публика пред шахматни дъски и зарчета за табла, секси момичета и рано завяхващи жени. Няколко сватби, но защо с цветя пред паметник с надпис „Борцов за власть Советов“? Все пак за предпочитане пред качения на пиедестал Ленин. Осенява ме откритие: ами младоженците ми изглеждат по-хубави от булките. От площаден говорител нонстоп звучи Висоцки. Бул. „Гагарин“, бул. „Маршал Жуков“… но на мене ми е време да се връщам към корабната комуналка. А в пристанището постова будка стърчи до всеки кораб.

В Самсун също съм за първи път и вече определено предпочитам черноморските пристанища на Турция пред тези в Мраморно море. Първо се учудих, че нашият въглищар застана не много далече от снежнобелите круизни кораби. Без транспорт се отправям към централните части, оглеждам се и се чувствам като на пешеходен круиз. Къде съм попаднал, съдя не по минаретата, а по това как изглеждат жените в това кътче, аванпорт на азиатския изток. Не виждам силуети, от глава до пети покрити в черно, на каквито съм се нагледал по бреговете на Мраморно море. Привлекателни млади жени с неориенталски черти. С модерни плитки дънки, но с фланелка, която покрива мястото на сляпото „око“, лишено от пъпната връв. Забрадки на главите и… димящи цигари на най-обществените места. Масичка за двама на тротоара, момче и момиче хапват баклава и се гледат влюбено. Това вече е един спасен неделен следобед на моряка.

А в Мариупол, където съм бил много пъти, размагнетизиращата ми разходка ме отвежда в централния универмаг. Огромна търговска площ, десетки щандове. И красиви жени със строги лица зад тях. Опитвам се да си ги представя усмихнати. Обиколил съм света, мога да се упълномощя да дам предпочитание на славянската хубост. Не от местен патриотизъм – номер едно са българките. Рускини и украинки дължат хубостта си и на обстоятелството, че мъжете са водили нескончаеми войни, много чуждоземци са посяли спомен за себе си. Виетнамките са между красавиците на Изтока по сходни причини, докато в САЩ демонстрираната от Холивуд привлекателност не е генетична, а по-скоро фитнес придобивка.

С охота споделям впечатленията си с капитан Кольо Дързев, чийто зрителен ъгъл е по-остър. Без тестостерон има хубост, с нея природата щедро е надарила слабия пол, но няма гениалност. Жените не са способни на философски обобщения, не им достига чувство за хумор. Всяка от тях би искала да бъде Мис Свят, вместо да получи Нобелова награда за литература. В друга посока ме отвеждат разговорите с колегата от съседната каюта. Жени всякакви, от хубавата Елена до перачките на Зола. На него страхотно му е провървяло. Дай Бог жена, която плаче, когато тръгваш на път през морето, а на брега остава една Пенелопа.

Радиограмна вест връща към позабравени моряшки реалности. Близо до Ню Орлиънс някой от екипажа на „Рожен“ скача в Мисисипи, вероятно с надеждата без зелена карта или виза да стане емигрант. Докато имаше Желязна завеса между Изтока и Запада – може би. И още докато е мокър, го поема бреговата охрана, но не го връща на кораба, а в помещение с решетки на прозореца. От параходството предупреждават, че заради подобни прояви, докато са в САЩ, капитаните на наши кораби ще трябва да  доказват, че всички са на борда.

Освен мен и шефа, всички останали от машинната команда са новаци на този кораб. Втори механик е бивш военен, свалил капитанските пагони. Да не повярваш, че от казарма може да излезе толкова разбран човек. Нямаме нужда от „сплотяващи“ каютни разпивки, общуваме нормално, машината не ни притеснява с аварийни внезапности. Но, както е казано, много хубаво не е на хубаво.

При маневра за заставане на кей в порт Туапсе корабът беше преминал входа на пристанището, когато перото на винта закачи стената на вълнолома. От удара чугунът на балера (ос, част от привода на рулевото устройство), се оказа прегризан като от великанска челюст. На мига това означава загуба на управление и излизане от експлоатация. Без значение дали екипажите на маневрените влекачи са били трезви, има ли пилотска грешка и капитанска вина. В пристанището бяха „Руен“ и „Сакар“, а влекачите изкараха „Осогово“ на рейда. При щормово време котвата няма да помогне, точно тук през февруари 1992 г. „Вихрен“ се пречупи на две, блъскан от вълните върху вълнолома. Неприятните спомени – настрана, сега е едва преполовена есен, актуално е дали старият кораб ще влезе на ремонт в завод, или ще се превърне в скрап. Каквото има да става, това няма да се случи в местни условия, най-актуално е кога ще ни пратят влекач за провлачване до Варна.

Според огледа на руски водолаз винтът и перото са без видими поражения. Остава писането на показания за пред застрахователя. На кърмата момчетата се радват на късмет – от раз чепаретата закачат по 5-6 сафрида. Обаче рукнаха проливни дъждове, шпигатите по главна палуба не смогват да поемат водата. За първи път на кабелт от кораба видях миниторнадо. Спуска се от облака като крив ятаган и вихри водата. Разби се във вълнолома.

Влекачът „Дубе“ е на два кабелта по левия борд, но обстановката все още е щормова. Чакаме на котва. Вятър и ниски температури за края на октомври. За първи път работи отопление за надстройката. В първия подходящ момент проведохме ужасна репетиция – 50 хода без вира котва и опити за връзка между влекача и кораба не с швартово въже, а с верига. И утре е ден.

Тръгнахме след буксира с най-малък напред при 50 оборота в минута. Така по цялата дължина на Черно море ще гледаме дупето на Дубето. Нервно. Вече сме в кораборемонтния завод, събран е целият екипаж и все още са в оборот приказки за брак вместо ремонт. Необичаен контракт! Не само се влачих на буксир, ами преживях и земетресение в заводски води. Разкрещяха се птици, корабът трепна и се поразклати. Тишина в полунощ.

След почти цял месец ремонт бившият вече капитан пожела на екипажа безаварийно плаване. Златни уста. Като на поправителен изпит тръгнахме отново към Туапсе и този път всичко – преходът, маневрите, контролата, приемането на товара, – всичко мина регулярно точно и спокойно. По същия начин пристигнахме и в Дилискелеси, градски квартал с напълно селски облик, на северния бряг на Измитския залив в Мраморно море. Тежка, задушлива миризма на сяра около кораба, химия, която не преминава през пречиствателна инсталация. По улиците на населеното място се диша по-леко. В магазините мъжете чинно дават предимство на жените. Типична Турция? Не мога да си позволя обобщения за страна, на която познавам само пристанищата. Дилискелеси лъха на провинциална затънтеност и се питам как може да бъде в една държава с черноморския Самсун? Няма нищо общо и със сравнително близкия порт Хереке, всъщност село, което няма и 500 жители, но е доста по-представителна извадка.

На връх Курбан байрама на рейда пред Истанбул в Мраморно море се образува корабен град, едва ли не по-голям от мегаполиса. Около спуснатите котви щъкат рибарски гемии. „Осогово“ е номер 200 на опашката за преминаване на Босфора. Протокът е твърде тесен за интензивния трафик, а празниците, както и влошаването на времето, го превръщат в истинска тапа.

Полунощ е, а няма кой да ме смени от вахта. Моят човек, с когото сме в топла връзка, не е в каютата си. Няма го и на кораба с още неколцина. Млад мъж, простено да му е. Така мисля до 02,00 часа. Няма го и след час и ме натиска лошо предчувствие. Групата се прибра към 04,00 с леки телесни повреди. Момчетата излизат около 22,30 часа от Моряшкия клуб, скоро след това ги напада улична банда. Намеса на полиция, превръзки в здравни пунктове, писмени показания… Сред потърпевшите има стажант на първи рейс след Морското училище, след 12-13 години би могъл да стане капитан, стига в морето да му върви повече, отколкото на брега. А в Мариупол нощите вече са опасни.

В началото на февруари ни плени ледената пустош на Азовско море. Сякаш съм с шейна в крайния север. С всеки час ледът прибавя нови милиметри, става по-дебел и здрав. За да не стисне като в менгеме корпуса, през 9-10 часа даваме ход за разхлабване на хватката. Пълен напред – пълен назад без никакво придвижване. Не знаем колко дни и колко пъти ще се повтаря това. „Хемус“ е на 5-6 кабелта. Идват от Варна и имат продукти до края на зимата, но нямат газьол – само десетина тона. Ние пък имаме газьол фул, обаче в камбуза ледът е повече от продуктите. С какъв акъл чартьорът ни набута тук, след като знае какво значи зима в Азовско море?

Пролетта също си има странности. На рейда пред Мариупол в началото на май внезапно ни нападна ескадрила комари. Не, това не е ескадрила, а облак. На кърмата не може да се излиза без защитно облекло. Ако това беше нападение на пчели – пази Боже.

Завършва контракт от 251 дни, заедно с ремонта. Три държави и три морета: Украйна, Русия и Турция, Черно, Азовско и Мраморно море. Улицата и пазара на черноморска Русия са доста различни от Русия на Радиото и особено на геополитиката, Малкият човек приема своята обикновеност извън мащабите, петилетките и свръхпретенциите на СССР. За разлика от Бердянск, почти половинмилионният Мариупол е в различна окраска. Космополитна Украйна с приблизително равно на брой украинско и руско население, сериозно гръцко присъствие и още доста етнически примеси, залита към латиноамериканска несигурност на обществените места. В черноморските пристанища на Турция не е необходимо да се озърташ. Незначителен детайл: полицаите, блюстителите на реда, при контакт, да речем показване на паспорта при връщане в пристанище, изпращат с дружелюбното „Таман“. Колегите им от близките черноморски държави пазят хладната си недостъпност.

Никога не ме е блазнила мисълта да остана някъде по света, но сега се прибирам с истинско удоволствие. Защото:

Осми март в Русия е уважаван празник, цветята са в изобилие. Влязох в магазин с огромна, оградена от полиетилен квадратура, изграден специално за случая. Може би тук има цветя за още един град като Теапсе. Наведох се да помириша парниковите рози. Нищо. „Не пахнет?“, с мила усмивка ме попита 19-20 годишна продавачка. Също с усмивка отвърнах:

- Я из Болгарии. У нас лучше пахнет!

Нейко ДАМЯНОВ