КОРАБ „РОДИНА“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

23.04. – 15.05.1993 г., преход Мисисипи – Гърция

Оказа се, че и оставането в Америка, и отпътуването не е лесно. Колегата моторист Ники, младо момче, леко прехвърлило тийнейджърската възраст, обяви желанието си на собствени разноски от Ню Орлиънс да се прибере в България. Помоли капитана чрез корабния агент да му окаже съдействие. Административно това е възможно, но при изключителни обстоятелства, при каквито пътните разноски се поемат служебно. Желанието да не се пропусне кандидатстудентската кампания не покрива такива изисквания. Беше му обяснено, че ако самоволно напусне кораба, властите веднага ще го върнат обратно, а при положение, че корабът вече е отплавал, чакат го сериозни усложнения. Момчето се поболя, кой знае къде го стягаше чепикът. Гледам го, посърнал срещу мен на масата в салета, с какви паузи боде в чинията си и подхвърлих философски:

- Младо, по-мъжко е да не се постъпва детински.

Направих уважение на Мисисипи, при маневрата за отплаване бях на крак горе на летния мостик. От тази гледна точка беше очевидно, че веднага след вдигането на котвата влизаме в рискова ситуация. Опитът за поворот с двойка влекачи едва не завърши с удар върху брегово съоръжение. Има разминавания в морето на една боя разстояние. Не усетих тръпка на корпуса, но характерен звук подсказа, че леко съприкосновение има, въпреки аварийния заден ход. Слава Богу, малкият дявол. Не знам каква паника е била на мостика, а на брега – никаква реакция. Нататък поворотът стана елементарно лесно по посока на часовниковата стрелка. Влекачите веднага се отдалечиха. И след около 12 часа преход по течението – сбогом на Мисисипи и Луизиана.

Мексиканският залив ни посрещна с умерен вятър, колкото да забележа, че ласката му е по-приятна от капките дъжд по лицето. Но техническият шанс постоянно виси като градоносен облак над машинното отделение. Вторият механик потроши много часове, но не успя да подкара къндишъна, шефът и другите механици се подхилкват иронично. Дизел генератор № 2 пръска газьол от дюзите и олива площадката. Само пожар ни липсва. В екипажите, с които съм плавал в посока Далечен изток, имаше повече интелигентност. Нямам обяснение как така към Далечния запад три четвърти от включените в екипажния списък имат доста пропуски през първите 7 години, а половината от тях са началници. Все пак, само третият механик има презрението ми.

За първи път се улавям, че ме тегли не толкова към България, колкото  към Европа. Ново усещане. Отъждествявам се не със страната си, а с континент.

Нервак с женски маниери, такава е колективната оценка за капитана на тримата рулеви. Оказа се, че американските власти са алармирали БМФ за произшествието при отплаването и предявяват иск за 300 000 долара. Отваря се работа за специалисти по морско право. Капитанът лично известил в офицерския салет, че е възможна смяната му в Гърция.

Радистът, който има неограничени контакти чрез Варна радио, пусна приказката, че в БМФ се подготвя снемането ни от статут ПНМ (постоянно назначени моряци) и превръщането ни в контингент на морската борса. Контрактът, ако ти бъде предложен, става винаги еднократен. Съзнавам, че при пазарна икономика няма как да запазим ореола си на работническа аристокрация, но без  моряци не може, трудно ще бъдем превърнати в отрепки.

Средата на Атлантика между Америка и Европа. Не е Дунав, за да призова нещо – спомен, видение или реалност от другия бряг, отдалечен само на един вик разстояние. А на мостика не бързат да стигнем до континента – искат намаляване на оборотите. И пак малкият дявол, пък и късмет, че ни посети по обед. Късо съединение в необитаема каюта предизвика почти истински пожар. Но ако беше в малките часове след полунощ…

Стоп машини. За фиктивен ремонт, не мога да нарека по друг начин причината. Заедно с двамата фитери участвам в смяната, всъщност въртележката, на четири дюзи на главния двигател. По нова технология, която няма нищо общо с утвърдената практика. Трябва да си разменят местата, докато са горещи като кестени в огъня. Започвам да приемам абсурда за част от нормалността.

Гибралтар на фона на Пиренеите. Слънчев следобед. Досега не бях забелязал колко бяла е Сеута и колко грозновато голо е възвишението, което от африканския бряг наднича към скалния си близнак от другата страна на протока. Прекрасна гледка след половин месец океанска пустиня. Гъмжи от кораби в двете посоки. Гибралтар, втората ми моряшка любов, след Сингапур.

А броят на уволнените от БМФ се увеличава. Радиограмна вест, че още трима слизат от корабите поради злоупотреба с алкохол. Ако от мен зависеше, бих санкционирал капитан, който далеч преди края на прехода мъчи машината. Няколко пъти намалявахме оборотите, безпричинно спирахме – просто протакане. Все едно да тръгнеш от София за Варна с лек автомобил и да караш с 40-45 км/час.  Машинно отделение на ходови режим е нещо като ендокринен ансамбъл на жив организъм. Не можеш да мъчиш маратонеца с техниката на спортното ходене. Турбини, агрегати, клапани… за какво изобщо си навиват работните часове, след като часът си е час, без значение на най-малък или пълен ход? Разбира се, с никого не споделям подобни разсъждения. Мнозина от екипажа биха ме погледнали с укор: Какво искаш, бе? Нашето не се губи, кирията е на ден. Губя само вярата си, че скоростта е качество и все още не мога да я приема за недостатък.

Изкарах мокра вахта. Изби тръба с морска вода право срещу елтаблото на бойлера. На мостика дори не разбраха за малкия инцидент и пропуснаха причина за още едно спиране. След като намалявахме оборотите и спирахме безпричинно. И пак оборотите надолу, и пак… Гребният вал лениво търкаля тюленовото си туловище, зад кърмата водата не ври, а шушне като селска бара.

- По-бес-ня-вам!

Най-после истинска авария. Турбината на дизел генератор № 1 сдаде багажа, веднага след това изби охладителят на близнака му с № 2. Спираме – още половин денонощие. Тръгваме енергично, машината се тресе в ритъм. Закъснението е вече наистина непреодолимо. Спокойствие на борда.

Не мога да спя, но докато будувам, си подарявам незабравим спомен. Колко хубаво е да пристигнеш от Шанхай в Сингапур и там да те чакат две писма от дома.

Влизам в каютата си след вахта 12,00 – 16,00 часа и с движение, тренирано до автоматизъм, включвам „Селената“. Никакъв звук. При нормални атмосферни условия и несъществуваща радиосянка на няколко мили южно от Сицилия? Веднага заподозрях причината. Излизам навън. Да, антената ми е отрязана, извън каютата ми се подават едва няколко милиметра от медния проводник. Капитанът разпоредил по този начин да замлъкнат радиоапаратите в надстройката, които не са повече от пръстите на едната ръка. Забранено било, а в Гърция се чакат гости от БМФ заради инцидента при отплаването от Мисисипи. Каютата ми оглуша. Поне час бях близо до несвяст, без воля да сваля работната дреха. Ако немалко моряци са стигнали до патологична омраза към параходството, то е защото не са малко и капитаните като този.

Ден преди края на прехода младо момче от палубна команда получи радиограма, че семейството му подготвя смяна в Гърция. Бъдещата невеста не може да чака. Стефо, от когото приех вахтата в полунощ и се разделихме съвсем нормално, не взе сутрешната си вахта, съборен от бъбречна криза. Дизел генератор № 1 счупи разпределителния вал. Шефът пише морски протест.

Ама че пристигане!

Нейко ДАМЯНОВ