КОРАБ „РОДИНА“, АМЕРИКАНСКИ БЕЛЕЖНИК

13.04.1993 г., Мисисипи – котва

Сам съм в машинното отделение. Карам „кучешката“ вахта – малките часове след полунощ. Около 02,00 часа чух отчетливи удари на желязо. Тръгнах да търся източника. Нищо подозрително, но ударите се повториха. Не, не са на моя територия. След 2-3 минути желязното „позвъняване“ потрети. Излязох на главна палуба и под дежурното осветление насреща ми лъснаха лицата на двама млади тъмнокожи с работни гащеризони. „Фърст енжиниър?“ Как да ми дойде наум, че след полунощ трапът е спуснат и по никое време на борда ще се качи авариен екип? И защо вахтеният на мостика не реагира?

Поканих гостите долу и в момента, в който видяха централния пулт, като дует попитаха: „Рашън?“ „Рашън“, потвърдих, докато набирах по телефона номера на главния механик. Той пристигна като войник, вдигнат по тревога. Американците се оказаха специалисти по регулатори на главен двигател.  

Около 01,00 часа следобед, пак в моята вахта, пристигна пневматик. Типичен американец, бял гащеризон, националният флаг на левия ръкав, куфар пособия и уреди. След два часа красноречиво разпери ръце и си замина.

14.04.1993 г., Мисисипи – котва

Какво като е Америка, и тук нещата не се решават с магическа пръчка. Цял ден всички механици хорово викат неволята. Появи се светлинка в тунела – цели 6 поредни успешни припалвания на главния двигател. Едната помпа на хидроусилвателя е аут, другата трудно вдига налягане. При пуск рейките си остават туткави, но ако им се помага с шутове, чакмакът хваща. Сега сме в ръцете на американския корабен регистър – трябва  да докажем техническа изправност.

Днес информационният бюлетин съдържа само заповедта на главния директор на БМФ за седем дисциплинарни уволнения след серия рапорти за злоупотреба с алкохол. Не съм забелязал в нашия екипаж да има трезвеници, но и изцепки липсват.

15.04.1993 г., Мисисипи – котва

Щедри са дъждовете по долното течение на Мисисипи. Сипят се обилно и кротко, но пълноводието започва да прилича на бедствие.

В машинното отделение е нервно. Чакаме инспекция в неизвестен час. Все още някои от екипажа се надяват, че регистърът ще ни скъса на изпита. Фирмата разбойник ще плаща, но нашето не се губи, дните си вървят, всеки ден – долар ден. Никъде по света това не е бизнес, но нашего брата морякът го обяви за добродетел, превръща го и в манталитет. Вече нямам никаква илюзия в запас. Бяхме работническа аристокрация, сега сме просто неудачници, загубени в морето.

Издържахме изпита пред регистъра. Поиска 12 припалвания - 6 последователни хода напред и 6 назад при пълни въздушни бутилки и стоп на компресорите. Един отказ и сме аут. Слава Богу, тестът даде „Добро“ за самостоятелно плаване по Мисисипи. По устните на главния механик се появиха няколко стресници. Фолклорно-бабешка диагностика.

16.04.1993 г., Мисисипи – котва

Чудя се как главният механик не припадна. Внезапно се изсипа нова инспекция, този път от бреговата охрана, в присъствието на регистровия инспектор. На практика това означава, че бреговата охрана проконтролира подписа на корабния регистър. Да ти домилее за нашите добряци от КАТ. Тук едните пазят парите на застрахователните организации и сигурността на човешкия живот в морето, а другите охраняват надеждността на плаването по водната магистрала. Снощи беше обявена маневра, значи не се е състояла поради повторението на теста.

Разбира се, че взехме мерки за повишена бдителност, но не се случи нищо конфузно. Показахме техническа годност, както пред регистъра. И цялата дандания за какво? Според четвъртия механик (под секрет) фактическият ремонт е смяна на гарнитура на помпата на хидроусилвателя. И заради това – цяла седмица на котва. Додея ми. Не бих искал да се връщам в страни като Северна Корея, Виетнам, Албания, но, да ми прости Колумб, няма да ми е тъжно и за Америка.

Най-после маневра. Винтът завъртя. Елегантно развъртане с два влекача, тръгваме по течението и отново сме част от триредовото разнопосочно плаване по Мисисипи. Серпентини, това е водната магистрала. Отвъд дигата се виждат семпли ферми, пасат крави. Би било идилично, ако районът не бе така химизиран. Пазя се от увлечения, но не мога да не забележа, че местното зелено не може да се сравнява с френското край Сена и португалското по бреговете на Тежу.

17.04.1993 г., Мисисипи – котва

Маневрата за заставане на товарно място приключи в следващото денонощие. Нещата се проточиха поради поредица от нелогични ходове. Оказа се, че пилотът е пропуснал котвената стоянка, поворот без влекачи и връщане обратно срещу течението повече от час. Все пак паузата дойде навреме, тай като се налага спешно да бъде сменена дюза на второ движение – главен двигател. Аварийната група слезе сънена с кош ругатни. Това е положението, този кораб не дава да се отпуснеш за ден поне.

18.04. – 19.04.1993 г., Мисисипи - кеят

Нова маневра и за първи път сме на кей. При заставането нашите подадоха от кърмата 4 края и шпринг. Бреговите моряци, все тъмнокожи здравеняци, отказаха да дърпат проволката на ръка. И какво? Слязоха нашите бурлаци и свършиха работата им, защото не може без кърмови шпринг. Проблемът не е технически, а е въпрос на манталитет. Америка е научила тези момчета да работят с каски, спасителни ризи, ръкавици и специални обувки с желязно бомбе. Неработещата лебедка не е скъсано копче, скръстват ръце и чакат да бъде поправена. Гледат на себе си като на ценност, а ние генетически се възприемаме като говеда.

Една река, един щат, а не им разбрах порядките. Някъде работят денем, другаде нощем. На едно място докерите с още два допълнителни часа работа можеха да приключат с тяхната част от товара, но не приеха овъртайм и си заминаха. Това са здравословни трудови навици: не един ден много, а всеки ден достатъчно. Добре, Америка е пример и в работата, и в потреблението. Всеки сам в колата си. Ами ако китайците и индийците едновременно поискат същото?

От палубата виждам рафинерия и силози за соя. Асфалт, смесен с мидени черупки по ведомственото трасе. Огромен паркинг с доминация на американски коли, сред които се гушат и малко японски. И тук, съвсем по български маниер, през деня осветлението около оградата не е угасено. Близката магистрала представлява ивица от асфалт и двулентов бетон. Обаче тук преминаващите автомобили са предимно японски. В ранчо без ограда пърпори трактор. Едноетажна Америка наоколо. Скромно. Зелено. Просторно. И тук кучетата настръхват срещу пешеходеца, както във френски пристанищни градове. Най-миниатюрното гробище, което съм виждал. Всъщност това е самотен каменен знак за нечий покой край магистралата.

20.04.1993 г., Мисисипи – кеят

Група моряци летим с микробус към близкия Ню Орлиънс. Градът на Луис Армстронг. По улиците – джаз оркестри само с тъмнокожи музиканти. Характерната улица – „Бърбън стрийт“. Френски квартал с архитектурна антики. (Доколкото в Луизиана може да се говори за античност.) Латиносите от Южна Америка чистосърдечно обявяват паметниците за доста по-стари от събитията, които увековечават. Тук шофьорите на таксита не познават сравнителната степен, ползват само превъзходната. Най-голямата спортна зала в света. Ако нещо не е най-биг, тогава е най-хубавото, най-модерното, изобщо най-световното. Космополитен град със смешение на култури, езици, стилове. Не знаят нищо за нас и това просто е липса на интерес към другите. Тясната специализация е на почит, а онова, което ние наричаме ниска обща култура, не се смята за минус. Нищо, че Аржентина граничи с… Норвегия.

Останах с впечатление, че в Ню Орлиънс основното занимание, не само за туристи и гости, е слушането на джаз. Все пак успях да забележа, че гледан през деня, градът печели, докато Босфора прави Истанбул импозантен през нощта.

21.04.1993 г., Мисисипи – котва

Поредната маневра, вече не забелязвам нагоре или надолу по течението. Вероятно ми влияе една метафора на Габриел Гарсия Маркес, но ми се струва, че това безкрайно отиване-връщане е за цял живот. Тия тука не си поплюват, едва сме застанали на котва и от ръкава тече зърно към хамбара. Крайно време е да отплаваме към Европа.

П.П. Като по правило природните бедствия в САЩ са грандиозни: торнадо, урагани, наводнения. След като се измъкнах от радиодупката Мисисипи, вече чувах не само какво става по света, но и в Луизиана, макар че нашият кораб вече не е там. Тази година Мисисипи като във възстановка на историческо събитие повтаряше мита за Ноевия ковчег. Проливните дъждове вдигнаха нивото по долното течение до 14,30 метра, повече от океански пристанища. Огромни разливи, десетки загинали, хиляди без покрив. За да се потвърди отново емигрантският корен на американеца, винаги готов да започне някъде отначало, без да драматизира новата първа крачка. Запазвайки умението си да се шегува, докато чака на опашка за вода пред цистерни. Битова драма е, че не може да вземе всекидневния си душ, по поне не пие хлорирана вода, която мирише на плувен басейн.

Снимка: Ню Орлиънс, farawayworlds

Нейко ДАМЯНОВ