Има кражби, за които са нужни план, подготовка, наблюдение и поне бегло познаване на Наказателния кодекс. А има и такива, които започват с едно съвсем невинно: „Я, този пепелник ми харесва.“

Точно така започва една доста любопитна сцена от Велико Търново, запечатана от охранителна камера и публикувана в социалните мрежи. Видеото не само показва какво се случва, но е записало и разговора, който превръща иначе дребната история за един изчезнал пепелник в почти завършена етюдна сценка за отношението към чуждото.

След като женски глас отбелязва, че пепелникът ѝ харесва, от мъжки глас идва практично и лишено от излишни философски терзания решение: „Слагай в чантата.“

И все пак колебание има. За кратко човек дори може да си помисли, че някъде между харесването и чантата се е появила онази досадна мисъл, че предметът всъщност принадлежи на някой друг.

Не точно.

„Ама той е пълен…“, чува се от записа.

И това вероятно е най-забележителната част от цялата история. Не „ама той е чужд“, не „не можем просто да го вземем“, а далеч по-практичният проблем, че в пепелника все още има фасове.

С други думи, ако се съди по разговора, собствеността не е била голямата пречка. Хигиената - малко повече.

Оттам нататък човек почти може да разбере сарказма на собственичката, която публикува видеото. Тя се извинява, че пепелникът не бил нов или поне с предварително изхвърлени фасове, за да бъде „готов за ползване“.

И наистина - какво недоглеждане от страна на домакините. Щом оставяш нещо красиво пред обекта си, би могъл поне да предвидиш възможността минувач да го хареса толкова силно, че внезапно да реши да го премести в собствената си чанта. Един изпразнен пепелник би направил цялата операция далеч по-удобна.

Само че историята има и продължение, което я прави една идея по-малко забавна. По думите на авторката това е вторият пепелник, който изчезва от мястото. Преди това били отнесени и няколко цветя, а тя самата вече иронично предполага, че може да очаква и някоя саксия.

Ако тенденцията продължи, очевидно остава само да се уточни дали саксията трябва предварително да бъде изпразнена от пръстта, за да не създава излишни неудобства.

Точно тук обаче смешното започва да отстъпва място на неприятното. Не защото един пепелник струва състояние и не защото няколко цветя ще променят облика на Велико Търново. А защото в подобни уж дребни случки много ясно се вижда колко кратък може да бъде пътят от „харесва ми“ до „вземам си го“.

Без особена тревога, без видимо усещане, че се прекрачва някаква граница, дори без необходимост от сериозно оправдание. Предметът е там, харесва ти, побира се в чантата - останалото очевидно са подробности.

Авторката на публикацията припомня старото правило: „Не прави това, което не искаш да ти направят на теб.“И вероятно е права, макар че за случая във Велико Търново може би не е необходима чак толкова древна житейска мъдрост.

Достатъчно е нещо далеч по-просто: чуждото си остава чуждо и когато струва малко, и когато е оставено отвън, и когато никой не гледа. А в конкретния случай се оказва, че някой все пак е гледал - камерата.

И тя е запазила не само действието, а и онова великолепно „ама той е пълен“, което вероятно ще остане най-точният коментар към цялата случка.

Защото понякога не е необходимо да обясняваш дълго къде точно се е разместила представата за чуждо и свое. Достатъчни са един пепелник, една чанта и притеснението, че фасовете вървят в комплект.