Драгалевци – квартал, който някога се гордееше с реката си, природата си и близостта до планината, днес отново се сблъсква с вечния български синдром: реки за извозване на отпадъци, а не за напояване на съвестта.
„До примитива, който си е изхвърлил боклука в реката…“ – така започва гневният, но болезнено справедлив апел на жител на квартала. Фотографията показва река, превърната в мърляв пъзел от отпадъци, струпани като доказателство за човешката безотговорност. Боклукът не идва сам – идва с манталитет, с нехайство, с онова закоравяло усещане, че природата е нечий друг проблем.
Авторът не се крие зад евфемизми. Той обещава нещо, което би трябвало да е в учебниците по гражданско възпитание: ако го види – ще го накара да си събере всичко. Да го понесе. Да осъзнае. И да се разходи в планината заедно с човека, който му прави забележка. „Чистият въздух и физическата активност“ – казва той – „ще ти подредят мислите.“ С други думи: терапия чрез реалност.
Коментарите под поста рисуват още по-мрачна картина:
„Тая река от десетилетия е сметище… свикнали са.“
„Освен камера да сложите – но и това няма да помогне.“
„Дали извършителят има Фейсбук, че да го прочете?“ – пита друг.
„Боклук хвърля боклук.“ – казва лаконично един потребител.
Обществото, изглежда, не се възмущава вече – а се е уморило. Уморило се е от безобразия, станали традиция. Уморило се е от „невидимите извършители“ – онези, които хем унищожават средата ни, хем никой не ги вижда.
А природата? Тя не задава въпроси. Тя си отмъщава.
„Боже, ако дойдат порои, кой ли ще е виновен…“ пише друга жена – и коментарът ѝ виси като предупреждение. Защото когато боклукът стигне там, където не трябва – водата стига там, където никой не е искал.
Кога ще свърши всичко това?, вероятно се пита Димитър Димитров, автор на снимката. Вероятно тогава, когато „примитивът“ най-накрая разбере, че природата не е контейнер – а огледало. И когато хвърлиш боклук в нея… той се връща.
