В държавата на оплакванията, където институциите често са синоним на бюрокрация, хлад и “ела утре”, една жена написа нещо различно. Не за оплакване. А за благодарност.

Кинче Кривошапкова от Добрич разказа как е била посрещната в Инспекцията по труда от служителки, които не просто си вършат работата. Те слушат. Съпреживяват. Съдействаха ѝ. И я запомниха.

Милица, Сибел, Климентина – три имена, които няма да видите в скандалите, в репортажите с назидателен тон или в протестите пред институции. Но са там. Всеки ден. И правят онова, което днес е рядкост – работят с човешко лице.

Когато държавата се наведе до височината на човека

Историята ѝ е проста: потърсила помощ, получила я. Но в думите ѝ прозира нещо по-дълбоко – изненадата, че изобщо се е почувствала чута. И колко тъжно е, че това ни учудва. Колко рядко очакваме държавната институция да бъде не с гише, а с глас, с очи, с разбиране.

“Радвам се, че има хора, които знаят какво правят на работните си места. Това е рядко срещано явление.”

Великденско чудо в делничен ден

Не става дума само за конкретна инспекция. Става дума за това, че има хора, които пазят лицето на институциите, дори когато системата ги кара да гледат в пода. Те не са по първите страници. Те са в коридора, където чакаме с документи и примирение. Но понякога… се случва нещо различно.

Усмивка. Въпрос. Слушане. Съдействие. И това е по-голямо чудо от ново удостоверение.

Ето целия пост на жената от Добрич:

Разходих се тук и забелязах, че скоро никой не се е оплаквал от спешното, градски транспорт или друга институция... та си казах дай да напиша нещо. И така...

Наложи ми се /бях принудена/ да посетя инспекцията по труда в рамките на два последователни дни. Бях посрещната от Милица и Сибел, за моя голяма изненада, с уважение и разбиране /всички знаем как ни посрещат в държавната администрация/. Изслушаха ме и направиха необходимото да ми съдействат. След като се установи, че проблема ми не касае техните компетенции и усилия ме помолиха да се върна днес при колегата им, който може да направи това, за което съм при тях.

И днес отивам, за да затворя проблема. Бях посрещната от Климентина, със същото уважение и разбиране. Преди 3-4 години също бях при Климентина, тогава проблема беше много, много сериозен и получих същото отношени и не само...Тогава, макар и да бях убедена, че няма да има смисъл от жалбата ми, институцията като такава, направи в рамките на закона, така че да спре гаврата върху мен от страна на посредника на тогавашният ми работодател.

Радвам се, че има хора, които знаят какво правят на работните си места. Това е рядко срещано явление. Иначе, обратни примери всички можем да дадем.

Това не е текст за държавата. Това е текст за доброто в нея. За човека зад гишето, който те кара да си тръгнеш с вярата, че… може би все пак си част от нещо, което има смисъл. Ако и ти, читателю на GlasNews, си срещал добрина – разкажи. Толкова често говорим за онова, което ни ядосва, че сме забравили да споделяме доброто. А то също съществува. Тихо. Незабелязано. Без фойерверки. И често от хора, които не го правят, за да получат аплодисменти – а защото просто така разбират работата си.

Светъл Великден на всички, които не само вършат работа – а и дават човешка светлина. Вие сте нужни. Много повече, отколкото знаете.

Снимката е илюстративна