Една грешна преценка. Седем часа чакане за помощ. Вероятно месеци възстановяване. И чувство за вина, което според него боли повече от счупените кости.

Само преди две седмици неделна разходка в планината едва не завършва с фатален край. Джипът на Ивайло Филипов полита по стръмен склон под връх Ком и се преобръща десетки метри. Днес той говори за първи път пред GlasNews и признава нещо, което рядко се чува след подобни инциденти:

„Вината беше моя. Подцених терена.“

„Знам, този път прекалих…“ Това са мислите, които преминават през главата на Ивайло Филипов в секундите, докато джипът му се преобръща по стръмния склон под връх Ком. Самият той ги нарича „най-дългите 70 метра“ в живота си - разстояние, което променя завинаги начина, по който гледа на живота, на автомобилите и на собствените си решения.

И признава, че не знае дали го болят повече травмите, или душата. Пред медията ни Ивайло за първи път подробно разказа какво всъщност се е случило на 14 юни - с надеждата историята му да накара поне един човек да не повтори неговата грешка.

„Днес на първо място мога да кажа, че сме живи. Ще носим последствията още няколко месеца, докато се възстановим и започнем да живеем нормално“, казва Ивайло.

В онази неделя той и негова близка приятелка тръгват към връх Ком. Планината не е нещо ново за него.

„Всяка неделя организирахме подобни разходки. За добро настроение, красиви гледки и разтоварване от ежедневието.“

Само че този път една грешна преценка променя всичко.

„Причината за катастрофата е, че не съм безгрешен. Подцених терена. Малко повече самочувствие и подценен терен са много лоша комбинация.“

Той признава, че не скоростта е довела до инцидента.

„При офроуда не скоростта е най-опасното. Опасно е самочувствието. Когато не си сигурен - просто се върни. Остани жив.“

Следва моментът, който Ивайло никога няма да забрави.

„Помислих, че забиването на муцуната ще е най-лошото. Не беше. То беше само началото.“

Джипът започва да се преобръща по стръмния склон.

„Нямам представа колко пъти се превъртяхме. За тези няколко секунди през главата ми минаха безброй мисли. Само се молех да оцелеем.“

По думите му двамата имат невероятен късмет.

„Джипът буквално ни изплю.“

Тежките моменти обаче тепърва започват.

След инцидента Ивайло и спътничката му остават тежко ранени в планината.

„Чакането на помощ беше едни изключително болезнени около седем часа.“

Първото телефонно обаждане било към брат му.

„Беше разговор на паника, болка и безпомощност.“

По думите му спасителната акция се организира благодарение на хора, които откликнали след публикация в местна медия и сигнал до телефон 112.

В крайна сметка група местни доброволци успяват да ги открият.

Ивайло държи специално да благодари на Цветан Методиев, Георги Георгиев, Иван Рангелов и Иван Евстатиев от Годеч, както и на полицая Владислав Иванов от Районното управление в Годеч и на д-р Петко Богданов от филиала на Спешна помощ в Берковица.

„Те ни намериха, оказаха ни първа помощ и буквално ни пренесоха до джиповете.“

По време на издирването близките му направили опит да потърсят и въздушна помощ.

„Разбрахме, че спасителният хеликоптер не извършва нощни полети.“

Най-тежкото за Ивайло не са физическите травми.

„До мен беше човек, когото много обичам и ценя. Ако се беше случило нещо фатално, никога нямаше да си го простя. Нямах право да изпадам в безсъзнание... Това чувство да причиниш нещо на някой толкова близък за теб човек, е нещо изключително неприятно за мен."

Днес Ивайло казва, че никога повече не би направил същия избор.

„Ако можех да върна тези 70 метра назад, нямаше да търся алтернативен маршрут. Щях да се върна.“

Той отправя послание към всички любители на офроуда, но признава, че думите му важат и за всеки шофьор.

„Колкото повече вярваш безрезервно на автомобила си, толкова повече ще страдаш. Мерете три пъти и минавайте веднъж. Една секунда невнимание може да се превърне в цял живот страдание.“

Все още не е способен да седне зад волана.

„Предполагам, че когато това се случи, ще имам много повече респект към автомобилите и никога повече няма да си позволя рисковете, които съм си позволявал.“

Накрая Ивайло казва, че е решил да разкаже историята си не заради себе си, а заради останалите.

„Ако поне един човек се припознае в моята грешка и се замисли навреме, значи всичко това е имало смисъл. Животът е само един. Колкото по-бързо го разберем, толкова повече спасени животи ще има.“