Сезонът на удавянията. Пазете се!

Морето е прекрасно, но понякога взима жертви по нелеп начин. През изминалите няколко седмици в различни материали Ви разказахме за случаи със спасени удавници. Тревожно е, че тези случаи зачестиха. В разгара на летния сезон 9 неохраняеми плажа край Бургас вече ще имат водни спасители. Мярката идва с оглед на много случаи на удавници през юли и силното мъртво вълнение, което само за месец взе живота на повече от шестима души.

Характерното за август мъртво вълнение тази година подрани с няколко седмици и то вече взе няколко жертви. Получават се дънни ями, дупки и морето започва да дърпа. Затова призоваваме - пазете се!

Коя е 18-годишната Станимира, която спаси деца от удавяне СНИМКА

Междувременно екипът ни попадна на доста интересна история, която е по действителен случай. Историята си за "Последните секунди живот", както е озаглавена, разказва Калин Йорданов:

Денят беше силно ветровит, но пък топлото слънце на плаж Арапя* примамваше ловците на витамин D да се насладят доколкото могат. Хората, които опитваха да си отворят плажните чадъри, бързо се отказваха и ги затваряха, за да ги запазят от излитане в стратосферата. Тези, които лягаха върху постелки, изграждаха солидни пясъчни куполи в четирите им краища, в опит да се противопоставят на вятъра. Деца бягаха из целия плаж да гонят издуханите като чадърчета на глухарче пояси и топки. Тази морска идилия естествено се допълваше от червен флаг и големи вълни. Какво по-прекрасно време за търсачите на силни усещания!Оставаше само да уредя няколко дребни детайла и щях да откликна на разбеснялото се море, което в моите очи беше толкова ядосано, понеже все още го игнорирах от брега.

Чувах ясно как разбиващите се вълни ми викат "Хайде, побързай, чакаме те" и ме предупреждаваха, че ако не вляза сега, може да се разсърдят и да се успокоят. А такива вълни не бяха за изпускане! Побързах да уговоря жена ми да гледа 4-годишния ни син, а аз се запътих да й изневеря с другите ми любимки - вълните. Взех си водните очила и минавайки покрай двамата бездействащи спасители, с лека насмешка ги попитах има ли изобщо кого да спасяват, тъй като почти нямаше хора в морето. По-опитният каза: "Има, има - такива като вас". Засмях се, но си казах наум, че точно мен едва ли някога ще се наложи да спасява.

Само ако знаех колко грешах... А моите приятелки - вълните, бяха прекрасни!

Високи около 2 метра, неуморно идваха да ме поздравят за това, че вече бяхме заедно. Ако ги посрещах над водата, те ме блъскаха мощно в главата или гърба, а ако се криех от тях под водата - преминаваха над мен като хладен чаршаф върху горещо тяло...
Играта ни продължи около час и половина. Бях вече изморен, но ревнувах от другите хора, които тепърва влизаха в морето, за да се възползват от МОИТЕ вълни. Затова стоях още и още, и още... Излязох чак когато видях, че приятелят ми Илия** едва сега идва на плажа със семейството си. Зарадвах се, защото знаех, че той също обича адреналина и ще можем заедно да се насладим на буйните, но изпълващи ни с емоции водни красавици. Дори и не подозирах, че той (също както и спасителите) щеше да изиграе основна роля да не се превърна в част от черната статистика на поредните удавени туристи...

Влязохме бързо в морето. Нямах търпение да го запозная с моите приятелки. Те веднага го харесаха и го поздравяваха многократно, една след друга, грубо, но и пречистващо - както само те си знаят. Наистина е вярна поговорката, че споделена радост е двойна радост! Намирахме се на най-доброто място за посрещане на вълни - точно на границата, където те достигат най-високата си точка и решават рязко да се откажат от по-нанатъшното си настъпление към брега, разбивайки се на милиони малки парченца. А може би просто Нептун празнуваше днес и отваряше огромни шишета солено шампанско с много бяла пяна...
Играта с вълните беше хубава, но постепенно взе да ни омръзва. Тогава ни хрумна "невероятната" идея да стигнем до втората шамандура пред нас. Тя беше толкова близо, че беше грехота да не я "покорим".

Имаше обаче няколко проблема - вече бях много изморен, вълните бяха все така агресивни, дъното вече не го стигахме и имаше силно течение на юг, паралелно на брега. Илия стигна пръв до шамандурата, докато аз още се борех с вълните и течението. Казах си, че не е разумно да продължавам, особено след като започнах да усещам умората в ръцете си по-сериозно. Върнах се малко по-назад, но все още се колебаех.

Тук беше моментът, в който ангелът от едното ми рамо ми прошепна да се върна на по-плиткото, докато дяволът от другото ми рамо крещеше да се напъна още малко и да вляза до шамандурата, която изглеждаше тооолкова близо. Напсувах сочно този мекушав и нерешителен ангел и стиснах ръката на дявола, който ме дръпна уверено навътре. Плувах "кроул" - със замахване на ръцете отгоре, над водата. Фокусът ми беше да плувам навътре и да поддържам предварително начертаната траектория - от мен към голямата бяла шамандура. Вече виждам шамандурата - на някакви си 4-5 метра е! Напрягам сили, посоката е правилна, силите са на привършване, но ще стигнат! Още 3-4 загребвания, само да мине и тази вълна... Поредна голяма вълна! Минавам под нея. Показвам се над водата и... Течението вече ме е отдалечило на същото разстояние, на което бях преди минута, но вече задминал шамандурата. Самата шамандура сякаш имаше свое отделно течение, което не беше подвластно на законите на физиката и което я запрати в противоположна на мен посока. Не разбирах как стана това, но времето вече не течеше в моя полза.

Очакването ми за моментна почивка и събиране на сили, хванат за този пластмасов оазис сред пустинята от вода, срещна реалността - бях изцеден, далеко от срамежливата, криеща се от мен шамандура. Бях ядосан на себе си, но все още ненапълно обезверен. Спомних си десетките статии и новини за удавници, в които се казва, че основна причина за фаталните инциденти е паниката. Затова си казах, че няма да се паникьосвам, извиках отново ангела си и му се извиних, че не го послушах малко по-рано. Ангелът ми обаче беше сърдит и не се появи. Вместо него до мен долетя Лукавият. Той ме увери, че този път ще ми помогне и аз наивно му повярвах. Отново. Каза ми да плувам към брега - поредната груба грешка, за която щях горчиво да съжалявам. А беше толкова по-лесно да ме упъти отново към голямата бяла шамандура, която за мен тогава символизираше голям бял дроб, пълен със скъпоценен въздух. Огледах се, Илия се беше хванал за шамандурата - какъв щастливец! Вълните го подхвърляха наляво-надясно, но мускулите му си почиваха и можеше да диша спокойно.

През годините съм си мечтал да прегърна много хора, но не съм и предполагал, че един ден ще си мечтая да прегърна голяма пластмасова топка, вързана с въже за морското дъно. Днес и това се случи... Но дяволът напомни за себе си, като прекъсна мечтите ми и разпореди: "Не се разсейвай! Напред към брега! Побързай докато все още има някакви силички останали в теб". Започнах да греба с ръце отгоре, но усещах, че усилията ми са жалки подобия на плуване. Смених стила с "кучешко" плуване - ръцете под вода, но имах чувството, че това е дори още по-трагично и безрезултатно. Обръщах се по гръб да си почивам, но почивката траеше броени секунди - точно колкото беше времето между две вълни. Моите бивши приятелки - вълните - вече не ме обичаха, а ме преследваха да ме убият по най-бруталния начин. Довчера си мислих, че само аз мога да влизам във водата. Сега водата започна да ми показва по категоричен начин, че тя също може да влиза в мен - през носа и устата.

Измъчваше ме тоталната липса на движение напред - явно морското течение не беше само странично, но и теглеше навътре. Започнах да викам за помощ: "Илия, помощ, умирам!".  Той доплува до мен и опита да ми помогне, като ме буташе откъм гърба, докато сам се бореше с вълните. Тази стратегия очевидно не работеше и тогава остана да изстреляме последния си куршум - помощ от спасителите. Започнахме да викаме като обезумели, но стана ясно, че дори да имахме мегафони, бурното море щеше да ги заглуши. Сърцето ми вече биеше поне с 200 удара в минута. Започнах да махам към спасителите, но огромната умора и постоянната ми борба за въздух не ми позволяваха да си издигна ръката над вълните-убийци. Стори ми се, че цялата тази агония продължи векове... Единствената ми надежда беше Илия (който вече беше на 10-15 метра пред мен) да успее да привлече вниманието на спасителите с по-качествено ръкомахане.

Следващите мигове малко ми се губят. Усещах как крайниците ми започват да изтръпват постепенно, но засилващо се. Състояние, което съм изпитвал само веднъж преди това и знаех какво ще последва до няколко секунди - загуба на съзнание. В този момент не само, че не вярвах в оцеляването си, а дори бях сигурен, че това е краят. Нелеп, грозен, преждевременен...
Сбогом, сине!
Сбогом, жено!
Сбогом, родители!
Бях толкова изморен, че дори нямах сили да се натъжа. Исках само да си почина. Опитах се, плувах, виках, махах - не стана. Сега само искам да заспя. Затворих очи... Отворих очи. Не можах да повярвам - спасителят, който по-рано ми беше казал, че "спасява хора като мен" (и аз му се бях изсмял вътрешно) плуваше към мен!!! Никога не съм и предполагал, че мога да изпитам такава обич към непознат полугол мъж! Е, и това стана. Изобщо не подозирах, че спасителят е видял отчаяните ни ръкомахания, че е взел червения буй и че е преплувал цялото разстояние от поста си почти до мен. Желанието ми за живот се върна! Силно замъгленото ми мозъче нареди на изтръпналите от недостига на кислород ръце и крака да продължават да се мърдат, колкото и нелепо да е изглеждало отстрани.

Не знаех, че толкова съм обичал живота. А е толкова опасно лесно да се вземе за даденост. Трябва ли почти да го загубим, за да го заобичаме толкова? А, тъп дяволе, чуваш ли, тебе питам?

Националните ни герои са важни, изучаваме ги в училище и всички ги почитаме (а някои хора с интелектуални дефицити дори си ги татуират по телата). Личните ни герои обаче са много по-близо до нас. Сори Левски, Ботев и Раковски, но за мен Илия и спасителя от плаж Арапя са хората, които вече си татуирах - в сърцето! Благодаря ви от все (татуирано) сърце!
---------------------
* името на плажа е променено по молба на спасителя
** името е променено

Мъртво вълнение: как да го разпознаем?

Снимка: Калин Йорданов

Хората са добри! Непознати спасиха жена от удавяне с общи усилия