Те са сред нас, но рядко ги забелязваме - децата, които остават невидими за обществото. Те са едновременно защитени и обгрижени от своите родители, но тотално изолирани от връстниците си и техните родители. А са деца... Деца, заслужаващи не само любов, но и респект от обществото. Невидимите деца.
Понякога те не осъзнават усамотяването си, самоизолацията си като бреме. Но представяте ли си как се чувстват техните майки и бащи? Как една майка може да понесе факта, че от детето й бягат като от чумаво? Как един родител може да се примири с това, че обществото не предразполага към социализиране детето й?
Предлагаме ви разказа на една майка от Варна, в който има много мъка и много въпроси:
"Отглеждам невидимо дете! Защо? Ще попитате вие! Защото, като са около нас, много хора дори не го забелязват или по-лошо - дърпат децата си от него! Нашите деца не са се родили невидими, но съдбата и обществото са ги надарили с това! Аз, като майка, която отглежда такова прекрасно дете, виждам колосална пропаст между обществото и децата ни и сякаш става все по дълбока!
Когато родителите на здрави дечица не ги учат да приемат нашите слънца, те остават изолирани! И единственото им занимание е да ходят на терапии, а не да играят с връстниците си, защото те бягат от тях сякаш са заразни и чудовищни! И не болестта прави нашите деца невидими, а обществото, което не ги предразполага към социализиране!
Нима те не са красиви, не са достойни да прекарат деня си между деца? Нима са по-различни от всички други деца? Еми не, не са - те са достойни точно колкото всички останали и имат нужда от любов и разбиране! А не от изолация и съжаление! Не ги съжалявайте, не извръщайте глави и цъкайки с устни, подмрънкващи да си казвате: Боже опази! Никой не е застрахован от нищо в този живот, знайте го! А ги приемете, защото те са част от нас, от вас!
И тяхната невинност превъзхожда невежеството на гнилото ни общество!"
