Докато по новините чуваме за извратени случаи на насилие над животни, в малките улички в българските градове се случват истории, които никой няма да прочете в криминалната хроника – но точно те трябва да бъдат разказани. Една такава история започва с боси пети в чехли и завършва с усмивка, топла като човечност.

Тя е Спаска. Но й казват Зорка – защо, никой не знае. Няма обувки, няма пари, няма фейсбук профил с хуманитарни каузи. Има само едно кутре в семейството си и четири бездомни кучета, които я следват навсякъде. Пред нея – кварталната ветеринарна клиника. Отзад – бедността. Отпред – добротата.

А доброто няма етикети. Спаска не говори за добротата си. Тя я живее. Не очаква лайкове. Не води фондация. Не й пука дали някой я нарича „ромка“ или „бедна“. Тя е Човек – с главно „Ч“, с душа, с мисия.

И докато разни самозвани герои публикуват „спасени кучета“ за лайкове, тя просто носи едно на ръце – не за снимка, а за живот. В свят, в който някои убиват за удоволствие… други спасяват с последните си пари.

Тя няма образование, но е професор по човечност. Ние – с телефони в ръка и претенции в гърдите – често пропускаме най-важното. Че доброто не е във външния вид, не е в езика, не е в етноса. То е в действието. И понякога идва с име като Спаска. Или Зорка. Все едно. Важното е, че го има.

Доброто е тихо. И се усмихва така – както Спаска пред ветеринарната клиника.

Ето целия пост на Г-н Андонов, публикуван във Facebook:

Респект! Тя се казва Спаска, но ѝ викат Зорка, неизвестно защо. Хващам я онзи ден в гръб, влачи чехли с босите си пети към кварталната ветеринарна клиника с едно улично кутре на ръце. След нея мирно я следват два големи улични песа, от онези с маркерите на ушите – маже би родителите. Спаска влезе в клиниката, а те останаха отвън – досущ като притеснени майка и татко. След няколко минути Спаска излезе с кутрето на ръце и кучетата с любов се завъртяха около нея. Присъединиха се още две – три.
Не се стърпях да попитам тази очевидно бедна жена защо е влезнала в клиниката, в която и аз съм водил любимото си йорки и от опит знам, че не е евтино.

„Паста на зъбите му сложиха на малкия – против паразити. Четири лева ми взе доктора. Ама виждаш ли го това черното – сочи един от обикалящите песове – имаше такова красиво кученце, черно като катран, голям красавец. Взе да повръща, доведох го тука на докторите, 100 лева ми взеха, ама нищо не направиха, така си умря. Сега паста им слагам, да са здрави“…

Усмихва се Спаска, кутрето маха опашка в скута ѝ, тръгва си към махалата... А аз се сещам за двамата извратеняци от Перник, които измъчвали и убивали животни с особена жестокост и наслада, за да печелят пари.

Не знам какво друго да ви кажа.