Един стол на стълбищна площадка. Нищо специално на пръв поглед. Нито е нов, нито е красив, нито някой би спрял да го снима, ако не знае защо е там.

Но този стол има своя човек. 97-годишната леля Тошка.

За малкия жест с голям смисъл разказа във Facebook Женя Димитрова. Снимката е от блока, в който е израснала, а столът е поставен от съсед специално за възрастната жена, която живее на предпоследния етаж.

Причината е проста: когато леля Тошка се прибира, да има къде да седне по средата на пътя нагоре. Да си почине, да си поеме дъх и след това да продължи към дома си.

Леля Тошка е на 97 години. Била е учител по физическо възпитание и въпреки възрастта си продължава да излиза всеки ден.

„Винаги усмихната, добронамерена и с хубава дума за всеки. Всички я обичаме“, разказва Женя.

Може би именно в тези няколко думи се крие обяснението защо някой е помислил за нея.

Женя си спомня, че в този блок съседството винаги е означавало повече от общ вход и еднакъв адрес. Хората се познавали, разговаряли, интересували се един от друг и си помагали. Затова и столът я трогва толкова.

„На пръв поглед в него няма нищо забележително, а всъщност се превръща в символ - на добротата, на вниманието към другия, на грижата и на естествения порив да направиш ежедневието му малко по-леко. Без очакване за благодарност или отплата“, пише тя.

Историята отключи и други подобни спомени.

Жена разказва, че в нейната шестетажна кооперация без асансьор от години след втория етаж на всяка площадка има стол, на който възрастните съседи могат да си починат.

Друга си спомня за възрастна жена, която срещнала на автобусна спирка. Жената всъщност не чакала автобус. Била излязла да пазарува и просто използвала пейката, за да събере сили, преди да изкачи четирите етажа до дома си. В нейния блок също имало оставено столче по средата на стълбите.

„Човещинки“, обобщава тя.

И вероятно няма по-точна дума.

В ежедневието ни, в което доброто често се измерва с големи кампании, дарения и публични жестове, понякога то струва колкото един стар стол. Някой го е взел. Някой го е поставил на точното място. Някой е помислил: „На леля Тошка ще ѝ бъде по-леко така.“

Няма табелка с името на човека, който го е направил. Няма церемония. Няма награда.

Има една 97-годишна жена, която всеки ден продължава да излиза навън. И по дългия път към дома си знае, че някъде по средата един стол я чака.