България днес изглежда по-интегрирана в Европа от всякога – част е от Шенген, използва еврото, градовете ѝ се модернизират, а културното ѝ присъствие зад граница става все по-видимо. В същото време обаче много българи продължават да усещат добре познатото разминаване между европейските правила на хартия и реалността в ежедневието.

Това противоречие е в центъра на коментар, публикуван в списание New Eastern Europe, в който авторът Матийо Льомоан определя ситуацията като „европейския парадокс на България“ – страна, която е постигнала ключови цели на посткомунистическия преход, но все още се бори с недоверие към институциите, корупционни съмнения и усещане за непредвидимост в управлението.

Според автора България вече е завършила голяма част от пътя, започнал след края на комунизма. Членството в ЕС, присъединяването към Шенген, приемането на еврото, международният успех на Георги Господинов с „Убежище във времето“ и наследството на Пловдив като Европейска столица на културата са знаци за това, че страната е трайно част от европейското пространство.

Въпреки това ежедневният опит на много граждани разказва друга история. Формалната интеграция напредва по-бързо от вътрешната трансформация на държавата. Общественото доверие, политическата отчетност и административната предвидимост остават по-слаби от очакванията на хората.

В текста се посочва, че България не е пример за провал, а за асиметрия – успехи във външната интеграция, но незавършени реформи вътре в страната. Държавата е станала по-европейска в правно и институционално отношение, но не винаги по-прозрачна и справедлива в ежедневното си функциониране.

Като символ на тази реалност авторът посочва популярния израз „имам човек“. Той отразява неформалните мрежи, чрез които често се търси по-бърз достъп до услуги, възможности или влияние. Подобна култура, според анализа, показва границите на европейската интеграция, когато тя не е придружена от истинско доверие в институциите.

Политическата нестабилност през последните години допълнително засилва тези настроения. От 2021 г. насам България премина през поредица от избори, служебни кабинети и трудни коалиционни формули. Корупцията остава една от основните теми, през които гражданите тълкуват политическия живот.

В материала са посочени и спорните фигури и казуси, които подхранват общественото недоверие – включително дебатите около Делян Пеевски и случаят с кмета на Варна Благомир Коцев. Според автора подобни ситуации засилват съмненията дали институциите действат независимо и безпристрастно.

Недоверието не се ограничава само до политиката. То влияе върху отношението на гражданите към съдилищата, прокуратурата, местната власт, обществените поръчки и управлението на европейските средства. Дори когато се строят пътища, ремонтират се сгради и се стартират програми, остава въпросът дали всичко това се случва честно, прозрачно и в обществен интерес.

Авторът обръща внимание и на състоянието на медиите и гражданското общество. България има активни журналисти, разследващи репортери, експерти и граждански активисти, но разследващата журналистика често е уязвима на икономически натиск, сплашване и съдебни дела. Това, според анализа, отслабва демократичната отчетност.

В същото време материалът подчертава, че България не е в застой. Като пример се посочва модернизацията на градския транспорт в София – безконтактни плащания, нови трамваи и тролейбуси и подобрена инфраструктура. Това показва, че държавата и общините имат капацитет за развитие, но успехът е неравномерно разпределен.

Подобна неравномерност се вижда и в икономиката. Европейската интеграция носи инвестиции, растеж и повече потребителски избор, но много сектори остават зависими от чуждестранен капитал и външни решения. За част от българите Европа се усеща не само чрез институциите, а и чрез банки, супермаркети, работодатели и трудови пазари извън страната.

Особено внимание е отделено и на демографската криза. Населението на България е намаляло от почти 9 милиона души в края на комунистическия период до около 6,4 милиона днес. Ниската раждаемост, застаряването и емиграцията променят страната дълбоко.

За много семейства европейската интеграция първо е означавала възможност за заминаване. Студенти са избрали университети в чужбина, специалисти са изградили кариери извън България, а сезонни работници са потърсили доходи в Западна Европа или САЩ. Тези процеси дават възможности, но и превръщат отсъствието в част от българската реалност.

Според автора усилията за връщане на българите от чужбина няма да успеят само чрез финансови стимули. Мнозина не са напуснали единствено заради по-високи заплати, а защото са търсили предвидимост, меритокрация и доверие в институциите.

Външнополитическият контекст също остава сложен. Отношението към Русия в България не може да бъде обяснено единствено през настоящата война и геополитическото противопоставяне. Историческата памет за Руско-турската война от 1877–1878 г., Шипка, Плевен и образите на руските войници продължават да имат силно място в националния разказ.

Това не означава автоматична подкрепа за Кремъл, но обяснява защо дебатите за Русия у нас са по-емоционални и по-сложни, отколкото в Полша или балтийските държави.

В заключение анализът посочва, че България вече няма нужда да доказва, че принадлежи към Европа. Този въпрос до голяма степен е решен. Истинското предизвикателство е друго – европейската интеграция да се усети у дома чрез по-силни институции, по-предвидимо управление и по-голямо обществено доверие.

Бъдещето на страната, пише авторът, ще се определя не толкова от границите, които България вече е преминала, колкото от държавата, която все още се опитва да изгради.