Великата събота е онзи крехък миг между смъртта и възкресението. Ден, в който тишината е по-силна от думите, а вярата се усеща като пулс под кожата. Нито тъгата е отминала, нито надеждата се е родила. Но в тази пауза… човек може да чуе най-важните неща – ако се осмели да говори на себе си.

Затова си представи: ако можеше да си напишеш писмо точно сега – в тишината на Великата събота – какво щеше да съдържа то?

Защо да го направим? Защото в думите има изповед. Защото понякога е по-лесно да кажеш нещо на хартия, отколкото в огледалото.
Защото Великден не е само за смирение пред Бог, а и за възстановяване на връзката със себе си.

Предлагаме ви две писма до GlasNews, които получихме от наши читатели в навечерието на Великден:

Писмо от една 38-годишна жена от София:

До мен самата – такава, каквато съм днес,

Великата събота винаги ме е плашила. Не заради тишината ѝ, а защото в нея няма какво да правиш. А аз все бързам – децата, работата, списъците, задачите, грижата за другите.

Днес обаче спрях. И понеже не знам как се мълчи, седнах да ти пиша.

Не си лоша, въпреки че така се чувстваш понякога. Не си лоша майка, дори когато крещиш. Не си лоша дъщеря, дори когато нямаш сили да се обадиш. Просто си уморена. И си човек.

Прости си, че не си идеална. Прости си, че понякога искаш да избягаш. Прости си, че не се усмихваш толкова често, колкото преди.

Но и си обещай нещо.
Че ще си даваш малки моменти – за тишина, за вяра, за любов.
Че няма да чакаш чудо – а ще започнеш да вярваш в себе си отново.

Защото дори без козунак, без лъскави яйца и без време за всичко –
великденското в теб още диша.

Писмо от възрастен мъж от Русе

Драги мой младо аз,

Пише ти човек, който има повече спомени, отколкото мечти, но вярвай ми – и това е благословия.

Великата събота винаги ми е била най-обичната. Не заради празника. А защото тогава, като дете, майка миеше прага, баба мълчеше със свещ в ръка, а аз усещах, че се случва нещо важно. Нещо, което не можеш да видиш, но можеш да го носиш цял живот.

Днес, когато тялото ми е по-бавно, а децата ми са далеч, си давам сметка колко сме несправедливи към времето. Все чакаме „по-добър момент“.

Аз ти казвам – няма по-добър момент от сега. Да поискаш прошка. Да простиш. Да се обадиш. Да благодариш.

Ако имаш крака – иди да видиш майка си. Ако имаш ръце – прегърни. Ако имаш сърце – използвай го, докато бие.

Великден не е само „Христос воскресе“. Това е „Извинявай“, „Обичам те“, „Тук съм“ – казани навреме.

Напиши си писмо и ти. Не е нужно да го споделяш. Не е нужно да го пращаш. Просто си отговори:

Какво оставяш след себе си?
Какво искаш да възкресиш в себе си?
Кого трябва да прегърнеш – дори само в мислите?

Великден започва с писмо. С признание. С тишина. После идва пламъкът.