По време на спор, когато сме много емоционални, може да се „претоварим“ и да ни стане трудно да мислим трезво и да се изразяваме ясно. Това състояние е известно като емоционално „наводнение“. Тогава тялото реагира като при опасност – сърцето бие по-бързо, появяват се зачервяване, изпотяване, треперене и прилив на адреналин.
Според съвременни теории мозъкът не възприема директно света, а тълкува сигналите от сетивата, като се опира на миналия опит.
Затова по време на конфликт дори малки жестове като отклоняване на погледа или обръщане на тялото могат да се възприемат не само като дистанциране, но и да „събудят“ спомени за предишни преживявания на отхвърляне или липса на внимание. В резултат ситуацията може автоматично да се усети като заплашителна.
Хора, които са преживели повече конфликти или травми, често са по-чувствителни към такива сигнали. При тях дори леки несъгласия или спорове могат да изглеждат като опасност, защото мозъкът се опитва да ги предпази.
Когато това се случи, мисленето бързо преминава от „ние“ към „аз“. Емпатията намалява и на преден план излиза нуждата от защита, а не от поддържане на връзката.
Въпреки това, нито биологията, нито поведението на другия човек могат напълно да обяснят реакциите в конфликт.
Физиологичните състояния не съществуват изолирано. Ние взаимно си влияем на емоционалната регулация – можем да се успокояваме или, обратно, да засилваме напрежението помежду си. Това предполага и известна споделена отговорност за въздействието върху нервната система на другия.
Този ефект е особено изразен във взаимоотношенията родител–дете, където родителите често са под напрежение.
Когато детето проявява трудно поведение, най-полезният подход е любопитството – да се потърси какво всъщност се опитва да изрази това поведение. В състояние на емоционално „наводнение“ обаче родителят е по-склонен да реагира рязко или отбранително, вместо с необходимата откритост и разбиране, пише puls.
При покачване на емоционалното напрежение първата стъпка е разпознаване на собственото вътрешно състояние в момента. Самото осъзнаване може да забави автоматичната реакция. С времето човек се научава да забелязва ранните физически сигнали, например усещането за топлина или сърцебиенето, което създава кратък момент за избор преди импулсивната реакция.
Друг полезен подход е т.нар. когнитивна преоценка, или съзнателното търсене на алтернативно обяснение между събитието и реакцията.
Например, ако колега реагира с издразнена въздишка и попита дали наистина е нужно да се направи среща, първоначалната интерпретация може да е негативна. Преоценката насочва към въпроса какви други възможни обяснения съществуват в ситуацията.
Целта не е потискане на емоциите, тъй като това може да засили напрежението, а разширяване на възможните реакции и по-гъвкав избор на поведение.
Когато напрежението стане прекалено високо, най-ефективното решение често е и най-простото – временно отдалечаване. Това не означава тръшване на врати или демонстративно излизане от стаята, а предварително уговорен сигнал, който показва нужда от пауза, без да се прекъсва връзката.
Почивката трябва да е реална, поне около 20 минути, за да може тялото да се успокои. Важно е това време да се използва за нещо разсейващо, а не за мислено повтаряне на спора.
Този подход е приложим и при родителите. Краткото отдръпване, съчетано с обяснение към детето, че става дума за успокояване, а не за наказание, създава по-здравословен модел на поведение от реакция в състояние на силно напрежение.
За хора, на които им е трудно да разпознават телесните си реакции, могат да помогнат техники като биофийдбек. Някои изследвания показват, че проследяването на физиологичните показатели може да даде по-ясна представа за състоянието на организма по време на конфликт и да подпомогне саморегулацията.
Целта не е избягване на конфликти. Напрежението е естествена част от всяка връзка – лична, семейна или професионална. Опитите то да бъде напълно елиминирано често са неефективни. По-важно е да се запази достатъчно спокойствие и присъствие, за да не се губи способността за емпатия, дори в трудни моменти.
