„Стоте треньори на Пловдив“ е поклон пред педагозите, които създадоха галактика от спортни звезди. Те преподаваха универсалния шампионски език, чрез който стотици милиони узнаха, че има на света Пловдив и България.

Книгата излезе от печат в началото на декември, но лятното пожелание на кмета на града премиерата да се състои в навечерието на Коледа в условията на ковид пандемия нямаше как да се случи. 

Поредицата, която започнахме в Glas.bg, е своеобразна електронна премиера. Тук националният и световният GLAS звучат в дует. В продължение на няколко седмици ще ви представяме тези, които като че ли винаги са оставали някак встрани от светлината на прожекторите. Но без които нито Стефка Костадинова, нито Николай Бухалов, нито Асен Златев, нито златният баскетболен отбор на "Марица" щяха да се превърнат в легенди на световния спорт. Треньорите!

Днес ви представяме Димитър БАХЧЕВАНОВ - нестандартен треньор в най-стандартното време.

***

Един от най-изявените сред спортнопедагогическите кадри на Пловдив, с научен принос и треньор на класни състезатели в леката атлетика. Средно образование получава в родния Бургас. Първоразрядник на десетобой и заедно с това обикновен работник в пристанището. Възпитаник на ВИФ. Като млад специалист работи в Карнобат, а от 1966 г. до кончината си е в АФД „Тракия“. Майстори на спорта стават 36 негови възпитаници.

Кандидат на физкултурните науки, след като през 1976 г. защитава дисертация на тема „Контрастен метод за силова подготовка“. Автор на десетки научни публикации у нас, в Русия, САЩ, Германия, Англия, Канада, Чехия и др. Многократен участник в световни и европейски научни конгреси. Признат специалист по спортна психология. Автор на „Единна система за подготовка на хвърляча“, „Техника и методика на обучение в лекоатлетическите хвърляния“, „Физическа подготовка на волейболиста“. Дългогодишен член на треньорския съвет на БФЛА, старши треньор на раздел „хвърляния“. Ранната смърт му попречи да защити подготвения и представен в катедра „Лека атлетика“ на НСА докторски дисертационен труд „Теория и практика на контрастните закономерности и тяхното приложение в спортната подготовка“. Почетен гражданин на Бургас (посмъртно, 11.07.1936 – 13.12.1995).

С него бяхме пловдивски бургазлии, колеги от ВИФ и сърдечно близки приятели. Не от журналистическо любопитство знаех в подробности личните и служебните му дела.

- За завиждане съм, Митя. И треньор, и състезател едновременно съм само на себе си. По-голям треньор съм от тебе.

Приемаше шегата:

- Ти на мене не можеш да ми бъдеш дори чирак – и ме гледаше със смесица със завист и горчивина.

Да, не можех да се меря с такъв ерудиран специалист, щедро раздал сърце, знания и време на много таланти, затова пък никой не можеше да ми отнеме единствения „възпитаник“. Вече бяха ограбвали труда му 6 пъти, задаваше се седмият. Имаше какво да му вземат.

Петър Димитров, провинциален треньор, който не можа да прости и продължи след заминаването на Йорданка Благоева за столицата, се чудеше:

- Това го може само Димитър Бахчеванов. Няма друг като него – грабят го и пак започва отначало.

Началото за начеващия треньор по лека атлетика бе Карнобат. Довеждат на стадиона 14 „изпуснати“ момчета на 14-17 години, изключени от училище, в постоянни разправии със следствените служби заради хулигански прояви и кражби от музеи, лавки, магазини. Ако и този човек – посочват им треньора – не ви направи хора, значи никой не може да го направи. Е, ако след такава оценка не се ангажираш, значи не си педагог.

На младите най-напред  показа физическо превъзходство, внушавайки им, че е непобедим в единоборство, по канадска борба например, и е най-силният човек в града. Който не вярва, нека потърси по-силен от него и да го доведе на стадиона. Оказа се, че демонстрацията на физическа сила е достатъчна само за начало. Нататък са необходими човешки качества. Трябва да се намери тънката струна на всекиго: за някого се застъпваш в училище, за друг специално изучаваш шахматна теория, за да го побеждаваш и превъзпитаваш, а третият – безприютен, просто прибираш в квартирата си. Защото, оставиш ли да вървят в живота на самотек тези дръзки юноши с неконтролирани импулси, рискуваш да станат човешки отрепки. Младият треньор работеше пипнешком, недорасъл за специализирана тренировка. Лекоатлетическата група тогава представляваше една малка комуна от 160 души, която стигна до 7-мо място в комплексното класиране за купата на вестник „Народна младеж“. Никое от момчетата не стана спортна знаменитост, но и никой след спорта не се провали в живота.

През различни периоди по-късно Бахчеванов осъществи със свои възпитаници 15 съвместни публикации по въпроси на методиката, техниката, мотивацията за висок резултат, взаимоотношенията в спорта (предимно конфликтите), а така също и публицистични прояви, свързани с леката атлетика. Това бе осъществено не в академичната обстановка на научен институт, а покрай пряката дейност на спортния полигон. Негови състезатели станаха научни сътрудници в БАН, кандидати на техническите науки, преподаватели във ВУЗ, участници в национални, европейски и световни конгреси по спортна психология.

При около 2000 възпитаници най-дълбока и незарастваща рана му нанесе двукратната сребърна медалистка от олимпиади Мария Вергова-Петкова. Откри я през 1967 г., малко след като от АФД „Тракия“ му предложиха възможност за специализирана работа и развитие в класния спорт. Пое Мария с 11,76 на гюле и… проблеми с преминаването от 9-ти в по-торен гимназиален клас. Момиче с доста „дръпнат“ характер, но характер войнишки, разпиляно волево начало и липса на цели при отлични антропометрични данни.

През ден треньорът бе в училището, понапредна и работата на полигона. След гимназията (1969 г.) с 14,40 м на гюле и 37 м на диск тя още не бе в ничии сметки като бъдещ потенциал. С едно изключение – педагогът. Получи се взаимно доверие и мотивационна цел – така се стигна до твърдо решение, подплатено с план за постижение от 68,00 метра на диск, когато световният рекорд бе с няколко сантиметра под 65 м.

Тандемът ставаше преди слънцето, за да може рано сутрин свежестта на психиката да улеснява работата за техника. Непосредствено след обяда, в 13,30 часа – отново тренировка за техника. Оказа се, че тъкмо това сънливо време е много подходящо за качествена техническа работа: спокойна мускулатура, подсъзнателно протичане на нервните процеси, което облагоприятства автоматизацията на двигателния навик. Стигна се до такова съпреживяване, че треньорът чувстваше състезателката по-добре, отколкото тя самата себе си. Години наред Мария бе фанатично упорита при изпълнение на общофизическите задачи.

Така на Балканиадата в София (1974 г.) дискът прелетя зашеметяващите тогава 68,48 м и… последва срив. Почти общовалидното правило: тя стана трудноуправляема, пък и след класното постижение наставници и помагачи – колкото щеш. Разривът настъпи след приказки на Мария, че треньорът покрай нея обикаля света и отвсякъде купува лекарства за майка си. Болното място на Бахчеванов – той сновеше между именити лекари и знахари, разчиташе на водната лилия, но онкодиагнозата отнесе баба Дафинка. А педагогът слиса спортните среди с отказа си да замине на европейско първенство и въобще да продължи да работи с Вергова.

Тя напусна Пловдив, спечели сребърни медали от олимпиадите в Монреал (1976 г. – 67,30 м) и Москва (1980  г. - 67,90 м), през 1981 г. в София постави световен рекорд със 71,80 м, но на голямо състезание вече не постигна пловдивските 68,48 м…

Митко Павлов се превърна в единственото педагогическо фиаско на Бахчеванов. Потенциалът обещаваше постижение от 90 метра на копие. За съжаление спортната зрелост не съвпада с житейската. Роден талант, рано проявен и разглезен. На 16 години Митко стана медалист от европейско юношеско първенство и си въобрази, че нататък всичко е повече от лесно. Момчето просто изгоря поради главозамайващия ранен успех, а треньорът не пожела, пък и не можеше да се превърне в „пожарникар“ и да го „угаси“ с режим дресура – единственото спасително средство в такива случаи.

Слабостта на Бахчеванов бе Иванка Ванчева, класна състезателка, чиито качества са вън от видимостта, подвластна единствено на интуицията. Вярна и признателна, нежна, фина, по-скоро приличаща на манекенка, отколкото на копиехвърлячка, ведра, балансирана, съсредоточена, всеотдайна, ангажирана. Преследвана от тежки контузии, неколкократно изваждана от списъка на перспективните. Но, за разлика от онези, към които природата е била разточително щедра, години наред тя постигаше най-високия си резултат на най-голямото състезание с връх 65,38 м и пето място на олимпиадата в Москва. Изключителни мобилизационни способности.

Треньорът предпочиташе да работи с жени, понеже мъжете ги прибира армията. Бременността е по-скоро стимул, отколкото препятствие, кърмачката не сменя треньора, а след казармата, ако въобще се върнат, мъжете си идват като след война. Връзката е скъсана. Типичен пример за дарование, останало по тази причина далеч от очаквания резултат, е Камен Димитров.

Изграден функционално и физически на много високо ниво, психически обезверен и технически безперспективен, той попадна при Бахчеванов – четвъртия му треньор. Наложи се работа за нова техника, отворена за голям резултат. Трудно, много трудно се получи взаимно доверие. Състезател и треньор можеха да разговарят през април, да бъдат уверени през юни и да се докажат през август.

Преди старта на европейското първенство за юноши в Утрехт (Нидерландия) през 1981 г. главната грижа на треньора бе да го съхрани емоционално. Камен спеше като бебе по 11-12 часа. Преди състезанието на диск той загряваше с висок скок, преодоляваше 2 метра – питаха го в кой сектор ще се състезава. При тежки атмосферни условия и остра конкуренция стана шампион. Стартира с 14-ти предварителен резултат, на два пъти в хода на състезанието му отнемаха водачеството, но той се пребори. След 2 години при армейски треньор се върна в Пловдив, резултатът се повдигна нагоре, но остана далеч от световното ниво, където му беше  мястото…

Друго дарование в диска – Васил Бакларов, спечели златото на световното първенство за юноши (Атина, 1986 г.) Той пък още при първия демократичен полъх потърси „по-зелена трева“ някъде по света.

Активната треньорска практика не само не пречеше, напротив, подпомагаше научната работа на Бахчеванов. Всъщност той беше научен работник не по-малко, отколкото треньор. Научи много от Ким Буханцов (Русия) и Хайнц Ригерт (Германия), беше винаги готов с всеки – съперник или приятел, да сподели своите знания. Беше изключително съвместим. Нещо необичайно в треньорската практика бе Верджиния Веселинова. Тя работеше за качества в Асеновград с баща си Иван Веселинов и Петко Петков, а за техника в Пловдив с Бахчеванов. Тройното и трайно мъжко сътрудничество донесе европейска титла за девойки на гюле.

Един доцент от ВИФ опита да защити дисертация в Москва, присвоявайки постановки на пловдивчанина, обаче руснаците знаеха кой е Бахчеванов и какво може. Плагиатството се разчу. И какво – „дарителят“ ни най-малко не се почувства ограбен, ядосваше се, че сме се изложили пред московските специалисти. Въпросният доцент бе нарочен за прогонване от ВИФ, Бащаванина, както го наричаха близките приятели, ме насмете да пиша писмо в защита. Нямах добри спомени от доцента, но бях принуден да отстъпя, а „донорът“ хукна да събира подписи в подкрепа, започвайки с моя…

Беше изключително внимателен при употребата на медикаментозна стимулация и никой от многобройните му състезатели не бе уличен в ползване на забранени средства. Ако в тази деликатна сфера знаеше „нещо“, знаеше го лично от Иван Абаджиев, който бе на ниво медик-академик. Крайно недоверчив, папата на щангите не се качваше на Белмекен в присъствието на немци – страхуваше се да не заимстват нещо от методиката му. Що се отнася до допингите, едва ли е бил толкова словоохотлив пред някой друг. За разлика от Абаджиев, на тази тема Хайнц Ригерт запази пълно мълчание:

- Митя, ти си ми приятел, но аз съм немски офицер…

Семейството му с две деца живееше в двустайна панелка. Единствена забележителност бе фотьойлът в хола – само когато стопанинът си е у дома. Поради многобройните и продължителни лагери това не се случваше често, затова пък съседите веднага разбираха разликата. Не сол – стол, за това молеха от спортното семейство. Освен през входната врата, добре дошли бяха и пристигащите през първоетажния балкон. Тук попадаха роднини, колеги, приятели, състезатели, съседи. Понякога – руски и немски треньори, част от тежката артилерия на световния спорт. Грандомания – никаква, чуждестранните гости на мига се разтваряха в топлия хаос на този клуб със собствена гравитация. Домакинът умееше да оползотворява времето в шумни аерогари, в полет или във влак. Дори когато седеше в своя фотьойл-наблюдателница в гъсто населения хол, на никого не правеше впечатление работната папка на коленете му. Непонятно как съумяваше хем да нахвърля някой ред, хем да не лиши някого от вниманието си. В битовите си контакти правеше впечатление на човек флегматичен, със сърце, отворено за всичко и всички да поема ангажименти и да не се съобразява със срокове за покритието им. Всъщност, беше същинският Дон Кихот на пловдивския спорт, буквално беззащитен в хода на битовите баналности.

- Не мога да печеля пари, аз мога да ги харча – признаваше своята слабост, която приятелите смятаха за предимство.

През погледа на един от най-грамотните спортни ръководители не само в Пловдив – Георги Георгиев (Бъча), той изглеждаше така: „В най-стандартните времена Бахчеванов беше нестандартен треньор. Много ръководители от дружеството („Тракия“) и федерацията гледаха на неговите изисквания като на прищявка. От никой друг не съм чувал толкова критични становища.“

За свръхпретенция се смяташе желанието му да има тензоплатформа, която дава информация за усилие, посока, ъгъл, грешка. Това, което имаха немските и руските специалисти.

Два пъти беше канен да започне работа в ССУ – два пъти отказа.

Бивш десетобоец, той не достигна до висококласния спорт, но извлече педагогическата си максима: „Да направиш колкото можеш и още малко“. Стараеше се да вдъхновява възпитаниците си, след като бургаските му треньори не го бяха заредили с вяра за голямото в спорта. Без влиянието на Кирил Димитров (споменатият доцент от ВИФ) не би написал нито ред в науката. Без духовната подкрепа на родителите и братята си не би израснал и наполовина като специалист. Без доверието на Димитър Николов (секретар на БФЛА) навярно завинаги би си останал посредствен треньор. Без Силви Гемишев – треньор на треньори от БФЛА, не би имало кой да гаси конфликтите му на регионално и национално ниво.

- Няма сит треньор, все едно актьор да оглушее за аплодисменти. Много съм имал, затова много съм краден. Само Вергова и Вержи не се провалиха след мен. Не съм в достатъчна степен простак, за да бъда голям треньор. Изграден е и стои във времето образът на спортиста-борца. Широката публика така и не забелязва колко финес и мъка има в работата на треньора.

Беше прекарал белодробно заболяване, лежал в тубдиспансер, накрая го повали онкодиагноза. Почти с умиление си спомняше младежката болест:

- Туберкулозно болните си запазват лудостта. Повечето от тях като нищо могат да се покатерят на покрива на болницата, дай им само повод, докато в онкологията всички са се отчаяли и предали. Това не е болест, а присъда.

Диагностицираха го с рак на корена на езика. Отиде си като Йовковия Люцкан, но без „Последна радост“.

Нейко ДАМЯНОВ

Никола Николов допринесе световната гимнастика да премине от въртеж в летеж

Симеон Пишманов първи класира български национален отбор на световни финали

Никола Щерев не e Старика, а Жълто момче и изгряващо слънце над пловдивския спорт

Явлението Николай Петров - това беше лекоатлетически катапулт СНИМКИ

Ганчо Карушков започна с бамбуков прът, но скочи високо с щанга СНИМКИ

Треньорите, които дадоха шампионски криле на пловдивския спорт

Очаквайте утре следващия очерк от поредицата - за Здравко РАНГЕЛОВ, който като състезател беше майстор на спорта, но възпитаниците му го превърнаха в заслужил треньор.