Годишно в България се печатат около 4000 заглавия, сред които спортните съвсем не са в изобилие. Тази вечер се състоя премиерата на книгата „Футболът, тази болка отляво“, чиято предпремиера беше в GlasNews. В поредица от публикации ви представихме четири стъпки към футбола, разказани от четирима пловдивски ветерани. Днес в Студио 1 на Радио Пловдив четиримата от халфовата линия на пловдивската спортна литература - Георги Василев, Иван Глухчев, Михаил Георгиев и Нейко Дамянов, представиха книгата си - без аналог в българската спортна литература, слязла от конвейера на издателство „Жанет 45“ и влязла в програмата на юбилейния 20-ти литературен фестивал „Пловдив чете“.

Утре на терена излиза халфовата линия на пловдивската спортна литература

Душата на литературния фестивал „Пловдив чете“ е Божана Апостолова, основателка на издателство „Жанет 45“. Тя тръгна от босоного детство, превърна дните си в делнична Библия и направи повече от всички за духовността на българската култура в нелекото и несвършващо преходно време. Въпреки претоварената си програма покрай домакинството на фестивала „Пловдив чете“, тя дойде тук, за да отбележи символичния начален удар на литературния мач. 

Домакинството на днешния литературен мач пое с истински футболен темперамент директорът на Радио Пловдив Чавдар Каришев, а редакторът на книгата е Андрей Захариев – доктор по философия, телевизионен возещ и лектор в Пловдивския университет, чиито отношения с футбола не са професионални, но е доказан ерудит-естет с тънък литературен вкус, направи оценка за текста на книгата като литература. 

"Футболът, тази болка отляво" е третата поред книга, която излиза от печат с финансирането и под егидата на Община Пловдив. Поредицата съхранява страници от историята на най-спортния град в България - Пловдив.

Бяха прочетени извадки от текстовете на Георги Василев, Иван Глухчев, Михаил Георгиев и Нейко Дамянов, които звучат лично.

След това на терена, не като рефер, не като тактическа смяна, излезе гл. изпълнителен директор на КЦМ Румен Цонев. Може би все пак има някаква връзка между металургия и футбол, поне като температура. Защо именно той, защо точно днес и защо тъкмо тук, стана ясно от думите му, след които Румен Цонев връчи паметен знак на Иван Глухчев.

Имената на Георги Василев и Михаил Георгиев много пъти са звучали в радиорепортажи от битки на терена. Днес репортер беше директорът на Радио Пловдив Чавдар Каришев, който им връчи почетните знаци.

След което, разбира се, тримата ветерани отправиха думи на благодарност.

А в паузата между двете полувремена - среща на поколенията. Между многобройните присъстващи в залата бяха представителни групи на детско-юношеските школи на „Ботев“ и „Локомотив“, водени от техните ръководители Трифон Пачев и треньора Минко Жилков. Авторският квартет имаше скромен дар за тях – по 20 книги за всяка от групите. 

Единият от авторите на книгата, журналистът и писателят Нейко Дамянов се обърна към младите момчета с думите: "Нека да помнят, че онзи, който остави сърце и душа на терена през състезателната кариера, засвидетелства вярност към отбора и града, признанието го следва пожизнено. Не всеки може да достигне нивото и успехите на тези ветерани, достатъчно е футболът да ви помогне да израснете като мъже, които вървят през живота с вечните християнски добродетели. Приемете това като завет на поколението.

Защото това е футболът, който обичаме. Наричат го религия, магия, феномен и това е вярно, но вярно е и това, че футболът е съществена част от атмосферата на града, от портрета му. Когато преди около 2 месеца шампионатният мач във Висшата лига „Ливърпул“ – „Манчестър Юнайтед“ завърши 4:0, мениджърът на загубилия отбор Ралф Рангник каза: „Резултатът е унизителен, но това са реалностите. „Ливърпул“ ни изпреварва с 6 години. Техният клуб се промени след идването на Юрген Клоп, не само отборът, но и градът е на друго ниво.“

Ще ви помоля да си представите Пловдив без „Ботев“ и „Локомотив“. Знам че не можете и не бива. Те са не просто скачени съдове, а направо даденост като тепетата. Гордеем се, че Пловдив не само е най-спортният, но и единственият световен град на България, обаче без двата футболни гранда съвременен Пловдив няма да е същият. Да си припомним какво стана в Стара Загора. Държавата остави празна яслата на „Берое“, настана паника, разбягаха се футболисти и треньори. Обаче обществеността, фенската маса и преди всичко общината удариха спасителна финансова инжекция. Просто заралии решиха, че не може в град, в който има опера, да няма „Берое“. Сега и техният отбор ще зависи от ненамерения още бащица-благодетел, както почти всички професионални отбори. Рисков модел, ние в Пловдив сме се парили до изгаряне, но това е друг разговор и… да не дава Господ.

Футболът не е в списъка на екстремните спортове, но е най-травматичен не само сред колективните игри. Превърнат в световна индустрия, преплела интереси и пари, той не може да мине само с детски охлузвания, но и не може да бъде обясняван с остарелия битов примитив: Едно семейство имало трима синове, двамата умни, а третият – футболист. Прекалено ретро. Естеството на играта е на научно ниво.

Науката не знае как е възникнал животът на Земята, но през всички еволюционни форми, през земноводните, през митичните динозаври до бозайниците животът има неизменна общовалидна характеристика – това е природа с кръв по ноктите и зъбите. По-силният изяжда слабия. Агресия. Човекът, обявил се за венец на природата и окупирал върха на хранителната верига, не прави изключение и все пак, бидейки социално животно, при него има разлика, при това съществена. И ето го вечния конфликт: нагонът, егото срещу моралната норма на общността.

В присъствието на доктор по философия ще си позволя да нагазя в негови териториални води. Фридрих Ницше настоява: „…повярвайте ми, тайната да пожънем най-голяма плодовитост и наслаждение от битието се нарича да живеем опасно. Стройте вашите градове върху Везувий, изпращайте корабите си в непознати морета, бъдете грабители и разбойници, докато се превърнете в собственици и господари.“ Това обяснява защо Ницше е любимият философ на Хитлер, заклейменият от историята агресор. Но психолозите са единодушни, че „агресията е съзидателна сила, без която е немислимо утвърждаването на индивида“. Следователно агресията от животински инстинкт може и трябва да се трансформира в морална норма. И тъкмо футболът е прекрасен пример.

Сблъсъкът на терена предизвиква скоротечни биохимични и психо-физиологични процеси, но, за разлика от битката за обсебване, за притежание, в рамките на правила спортното съревнование подчинява атавистичните инстинкти. Преодоляването на егото в условията на гранична спортна ситуация и подчиняването му на моралния кодекс превръща индивида в личност, а с постоянното поставяне на високи цели футболът е между най-мощните житейски катализатори. Казаното дотук, смес от биохимия, физиология, психология и малко философия, ще илюстрирам с най-вълнуващото и най-интригуващото десетилетие в историята на българския футбол.

През 1963 г. РШ е отборът на „Спартак“ (Пловдив), през 64-та – „Локомотив“ (София), през 65-та – „Левски“, през 66-та – ЦСКА и през 67-ма – знаменитият „Ботев“ (Пловдив). Пет поредни години, пет различни шампиони. При това шампионът „Ботев“ е следван от 10 отбора през една точка, т.е. първите 11 отбора в таблицата от всичко 16 са на по-малко от една ръка разстояние. Убийствена конкуренция. При това реферите още нямат жълти и червени картони подръка и някои футболисти се подвизават като парамедици хирурзи и ортопеди. Но при убийствена конкуренция и недоовладяна агресия отборът на „Ботев“ играеше футбол в готически стил, беше любимец не само на пловдивската публика и стана шампион, след като победи двата софийски гранда на техен терен.

След възловия мач ЦСКА – „Ботев“ на 09 април, загубен от ЦСКА с 1:3, веднага се появи песничка с поп мотив. Моля за секунди търпение и снизхождение: „Малка шега „Ботев“ си направи със ЦСКА“. И когато след толкова години с Иван Глухчев работехме за книгата и му напомних ехото от славните времена, той ме поправи. „Не е така.“ А как? Ваньо, би опитал пак с вокал? „Малка шега зимата направи с нас сега." Разликата е незначителна, но тя само показва колко голяма е провинциалната солидарност на любителите на футбола. В Бургас, Варна и другаде не можеше да се знае какво се тананика в съблекалнята на „Ботев“ и в града, но футболните хора споделяха радостта от победата над привилегированото софийско високомерие.

Не е случайно, че при това ниво на шампионата националният ни отбор бе абонат на световните финали: 1962 г. – Чили, 66-та – Англия, 70-та – Мексико, 74 – ФРГ (тогава имаше две Германии), тогава бе трасиран пътят на следващото поколението, което постигна забележителен успех през горещото американско лято на 1994 г.

Даваме си сметка, че футболът, който обичаме, не може да бъде весталка на един разжеглен свят, изпаднал в цивилизационен делириум. На североизток от границите ни се озъби закъснялата грозна гримаса след разпада на бившия Съветски съюз. Завихри се центрофуга от всевъзможни кризи, на човек му се иска oа кресне с погнусата на хипарите: „Спрете света, искам да сляза!“ Но, за разлика от лаещия език на оръжията, футболният диалект решава проблемите на победата и поражението по възможно най-етичния начин. Потопете се в клокочещата атмосфера на „Анфийлд“, „Етихад“, „Бернабеу“, „Камп Ноу“…, за да повярвате, че все още има справедливост на този свят и футболът, въпреки всичко, съдържа неизчерпаеми залежи от житейска правда. Ето пловдивски пример – джентълмени в сблъсъка на терена, приятели извън спортното съперничество. Благодаря ви, заслужили ветерани", завърши речта си Дамянов.