Треньорите, които дадоха шампионски криле на пловдивския спорт

Симеон Пишманов първи класира български национален отбор на световни финали

GlasNews.bg 17:00 23.01.21 0 21510

„Стоте треньори на Пловдив“ е поклон пред педагозите, които създадоха галактика от спортни звезди. Те преподаваха универсалния шампионски език, чрез който стотици милиони узнаха, че има на света Пловдив и България.

Книгата излезе от печат в началото на декември, но лятното пожелание на кмета на града премиерата да се състои в навечерието на Коледа в условията на ковид пандемия нямаше как да се случи.

Поредицата, която започнахме в Glas.bg, е своеобразна електронна премиера. Тук националният и световният GLAS звучат в дует. В продължение на няколко седмици ще ви представяме тези, които като че ли винаги са оставали някак встрани от светлината на прожекторите. Но без които нито Стефка Костадинова, нито Николай Бухалов, нито Асен Златев, нито златният баскетболен отбор на "Марица" щяха да се превърнат в легенди на световния спорт. Треньорите!

Днес ви представяме Симеон ПИШМАНОВ, треньора, който първи класира български национален отбор на световни финали. А рефери брутално режеха хандбалния фитил на заложена от него тактическа бомба...

***

Роден е на 25 декември 1942 г. в Пловдив. Първият български треньор, класирал наш национален отбор на финали на СП. През 1974 г. мъжете дебютират при най-добрите в света на шампионата в ГДР. Води представителния ни тим в периода 1973 - 1976 г. Той е вторият наш специалист, след Никола Кръстев, който ръководи представителна формации и в двата пола. В тази група са още пловдивчанинът Павел Дженев и Съби Дойчинов. При Пишманов израстват много от най-добрите хандбалисти на България, между които: Любен Пицов, Огнян Аладжов, Павел Дженев, Жанет Вълева и Стоянка Костова. Оценява победата на жените на традиционния турнир „Черно море” през 1995 г. в Габрово като най-доброто си постижение като наставник при дамите.

С мъжете на „Тракия” печели купа „България” през 1977 г. Извежда женските състави на „Локоспорт” (1993) и „Агротел” (2000, 2001 и 2003 г.) до шампионските титли. Става и носител на националната купа за 2000 и 2003 г.

От 1968 до 1972 г. е преподавател в ТФС „В. Левски”. Тогава води юношите на „Тракия” и „Локомотив”. След това остава треньор само в АФД „Тракия”. Работи във физкултурния техникум в Правец (1980-1983 г.), „Химмаш” (Хасково, 1983/84 г.) и Кувейт (1984-1986 г.). Между 1986 и януари 1988 г. е секретар на ТД „Родопи” в Пловдив. От 1988 г. до края на 2005 г. е треньор или изпълнителен директор на „Локомотив” („Локоспорт”, „Локомотив-Агротел” и „Агротел-ПУ”).

От първи до XI клас учи в тогавашното ЕСПУ „Д. Благоев“ (сградата на сегашната ГХП „Св. св. Кирил и Методий”). Като ученик практикува всевъзможни спортове: гимнастика (3-и и 4-и клас), лека атлетика, тенис на маса, футбол (VI – VIII клас), баскетбол и волейбол. През 1962 г. записва ВСИ (АУ). Между 1963 и 1964 г. облича екипа на хандбалния „Академик“ (Пд). Когато завършва втората година, се прехвърля в НСА и изучава хандбал. Става два пъти шампион с ВИФ. Дипломира се през 1968 г. и постъпва на работа в ТФС „В. Левски“ в Пловдив. Дъщеря му от първия брак Екатерина (1968) печели бронзов медал от световното по гребане за девойки през 1986 г. Със съпругата си Милка имат две щерки – Любомира (1976) и Катя (1977). По-голямата е шампион при девойките на дълъг скок, първа е и с жените на „Локомотив-Агротел“ за 1998 г. Катя също е близко до спорта. Мила и Сияна, дъщерите на Любомира, са едни от големите ни надежди в леката атлетика.

По бащина линия корените на Симо са от карловското селце Свежен, а по майчина – от Белозем. Детството и юношеството му минават през 50-те години на XX век, когато бе златното време за игра и труд за децата на България. Два тротоара делят него и сестра му Росица, класна баскетболистка от онези години в Пловдив, от големия двор на училището, където минават 11 години от живота им. Остава без баща в ранни юношески години, но спортът и досега е редом с него. Той не го остави на мира и когато отдавна беше закачил гуменките на пирона. На улицата куцукаше, но на игрището бе като в най-добрите младежки години. Помня как през 2002 г. на среща с 20 години по-младите гръцки ветерани „окачи на тавана“ един от тях, за да се озове сам пред вратата и отбележи гол.

Да, крака не държат, но сърце подскача...

Сега говорим за ген, традиции, възпитание на любов към спорта. А в онези години всичко на два крака се опитваше, ако не друго – поне да рита сносно топката на някоя градска улица. С кървясали пръсти, подути колена, охлузени лакти, понякога и с пукната глава.

При Симо нещата са подредени. Когато сутрин отвори очи, поглежда към двора на училището. Има ли някой там, веднага му става дружка. За уроци почти няма време. Добре, че са междучасията, та да отвори книга и сложи нещо в главата. И пак изкласява.

Спортът върви планомерно. Първо е гимнастиката, следва атлетиката, футболът, баскетболът, волейболът, тенисът на маса. И понеже река Марица е на стотина метра от дома му, „тренира“ и плуване. Получава тежко комоцио при игра на футбол след ритник в главата от напорист нападател, пазейки топката да не попадне във вратата. Но пак търчи след кожените кълба с различни размери. Зарича се да не застава повече пред мрежата, но вратарският пост определя съдбата му в спорта, че и в живота.

Най-престижно в онези години е постижението му като волейболист. С отбора на Пловдив печели първото място в България при юношите.

Треньорът Иван Стойков го картотекира и в мъжкия отбор на „Локомотив“. През 1962 г. излиза в мач срещу китайците в Руската палата заедно с братя Никола и Вельо Лечеви, Ганчо Стоянов, Иван Кънев – Габровеца, Г. Бабаджанов и Панайот Панайотов.

„Имах щастието учител по физкултура да ни е Петко Найденов. За него спортът бе всичко в живота. Сигурно затова си остана ерген. Идваше първи в училище, последен си отиваше. Обичахме го всички. Дойде наредба от министерството за училищните първенства и се почваше. Всички участваме във всичко! За жалост му поднесохме голямо разочарование на популярната щафета на в. „Народен спорт“. Бяхме сглобили отбор за първо място. Трябваше само да минем по трасето и да ни закачат златните медали. Заехме места по постове и зачакахме да отприщим сили към финала. Аз съм на трети пост, някъде в градината. Чувам изстрела и адреналинът „завря“. След малко виждам групата идва, но Данаил Данаилов, нашият човек от втори пост, не се мярка между тях. Е, появи се след време... последен. Всички се понапънахме, но финиширахме едва четвърти. А тя каква била работата?

Напрежението не давало мира и на бъдещия ресторантьор Дидо. За да го свали, отишъл човекът да си вземе семки и щафетата го подмина. Така всичко потъна“, разказва сега Пишманов.

Друг епизод от необятните му спортни преживявания е от Армейското през 1962 г. в София. „Борис Начев – Чарли ме взе в отбора по волейбол на Пловдив. До спортните обекти ни караха с камиони. Потеглихме, но някой тръгна да гони возилото. Настигна ни, хвана се за ритловицата, набра се леко и се настани между нас. Ахнах! Не вярвах, че може да има толкова силен и пъргав човек! После разбрах, че това е Боян Радев.“

"Тракия" с Купата на България през 1977 г.

„След казармата записах агрономия в Пловдив. Срещам Георги Кънев, мой съученик. Събличаше се по физкултура, а сега се канеше да ходи на студентско по хандбал с отбора на ВСИ. Една жена, Върба Йоцова, щяла да ги води. „Защо и аз да не отида една седмица в София? – помислих. В отбора бяха баскетболистите Акрабата, Серегата, Кочко и Бойкина. Хандбал играеха Костадин Колевски (Мечо), Иван Моравенов и Тошо Аврама. Аз бях от волейболното направление. Заиграх като разпределител, но се поуморих. Пък и вратарят ни не извади топка през първата част. Затова през второто полувреме застанах на вратата. До края на кариерата не я напуснах. Въпреки тежките удари, които понасях и в главата, въпреки честите контузии, най-вече на краката. Заиграх в „Академик“ (Пд). След две години преподавателят Александър Върбанов ме покани във ВИФ.

Четири години по-късно напуснах Спортната академия с диплом на специалист по хандбал. Нестор Несторов определи насоката ми след това. Станах преподавател в ТФС. Мои ученици бяха момчета, подбирани от цяла България. Тренирахме три пъти на ден. Като вратар имах богат опит за играта, защото всичко се развиваше пред очите ми. Всяка тренировка бе с определена задача – за играта в защита, за прехода в атака, за бързия пробив, контраатака и постепенното нападение. Знаехме и за обратния път – от нападение към защита. Бяхме усвоили много знания и умения.

Жените на "Локоспорт" - шампион на България за 1993 г.

За радост момчетата не ми създаваха проблеми с режима! Това бе предпоставка за успехите с водените от мен отбори. Тук трябва да търсим причината „Тракия“ с Купата на България през 1977 г. 247 за пробива на световното през 1974 г. Спечелихме квалификацията с Норвегия, девети от Олимпиадата в Мюнхен през 1972 г., и Финландия. В София победихме Норвегия с 16:12 с 12 гола (!) на Огнян Аладжов. Преди мача се сгуших на балкона в зала „Чавдар“ и поразучих „закритата“ им тренировка. Наблягаха на играта в нападение. Градяха атаката си на два пивота. Не опитаха нищо в защита. Явно не ни брояха за противник. Очаквано в Осло прикрепиха двама пазачи към Аладжов. Предвидих хода им. Изненадах ги с появата на Павел Дженев на десния гард. Направи много силен мач. До него на крилото бе другият ми коз – Евгени Матуски. Трябваше да загубим с повече от 8 гола, за да отпаднем. Наваксаха само 4 (13:17) и ние тръгнахме за световното!

Вероятно най-силният за нас мач на клубно ниво бе срещата от турнира за КНК в Европа през 1979 г. срещу бившия европейски шампион „Борац“ (Баня Лука). В отбора имаше 14 състезатели, обличали националната фланелка на Югославия! С осакатен състав „Тракия“ загуби с 26:37 като гост. С изключителна игра пред 3000 зрители в палата 10 на Панаира момчетата бяха на път да възпламенят „бомбата“. Но остана съмнението, че съдийската двойка от ГДР отряза фитила. „Тракия“ взе реванш само с 26:19.

Пишманов е категоричен, че на Пловдив приляга да е най-спортният град на България, защото всички основни спортове бяха развити прекрасно. Важен фактор изигра и наличието на ТФС – със стройната си организация, отлични специалисти и силна селекция. Но тях вече ги няма!...

Илия КИСИМОВ

Никола Щерев не e Старика, а Жълто момче и изгряващо слънце над пловдивския спорт