„Стоте треньори на Пловдив“ е поклон пред педагозите, които създадоха галактика от спортни звезди. Те преподаваха универсалния шампионски език, чрез който стотици милиони узнаха, че има на света Пловдив и България.

Книгата излезе от печат в началото на декември, но лятното пожелание на кмета на града премиерата да се състои в навечерието на Коледа в условията на ковид пандемия нямаше как да се случи.

Поредицата, която започнахме в Glas.bg, е своеобразна електронна премиера. Тук националният и световният GLAS звучат в дует. В продължение на няколко седмици ще ви представяме тези, които като че ли винаги са оставали някак встрани от светлината на прожекторите. Но без които нито Стефка Костадинова, нито Николай Бухалов, нито Асен Златев, нито златният баскетболен отбор на "Марица" щяха да се превърнат в легенди на световния спорт. Треньорите!

Днес ви представяме не просто треньор, а явление, катапулт в леката атлетика - Николай ПЕТРОВ.

***

Треньор със зашеметяваща кариера. Роден е в Асеновград на 06.06.1959 г. Възпитаник на ССУ „Васил Левски“ (Пловдив) и НСА. През 1973 г. започва да тренира лека атлетика при Еню Тодоров. Специализира висок скок, става национален състезател, но поради тежка контузия твърде рано прекратява състезателната кариера. Започва работа като треньор в ССУ – Пловдив през 1981 г., а от 1992 г. преминава в СКЛА „Тракия“.

От септември 1983 г. до 1997 г. е личен треньор на Стефка Костадинова, тандемът постига броеница бляскави успехи и се превръща в звездна двойка на българския и световния спорт. Дипломната му работа е озаглавена „Анализ на спортната тренировка на Стефка Костадинова при поставяне на световния рекорд – 2.09“. От пролетта на 1989 г. до 1996 г. работи с националния състезател Георги Дъков, а от 1992 до 2004 г. е треньор и на Ламброс Папакостас.

От 2006 г. е национален фитнес инструктор на българските футболни съдии, с които води 6 семинара годишно. Кондиционер в ДЮШ на „Локомотив“ (Пловдив) от април 2018 г. Носител на Сребърната значка на Европейската федерация по лека атлетика от 21.06.2012 г. и е първият българин с това отличие. Съпруг на Стефка Костадинова от 1989 г., с която имат син, бракът се разпада след 1997 г., когато приключва съвместната работа в спорта. Вече повече от 20 години съжителства със Снежина Георгиева, която няма нищо спортно в биографията си.

На агората – главния площад на древна Атина, тече публичен конкурс за строителството на важна обществена сграда. Речовит претендент за поръчката надълго и нашироко говори за доставка на най-качествените материали, за впечатляващ архитектурен силует, подробно описва фасадата, картината е зрима, с малко въображение дори може да се пипне. След него думата взема кандидат, който приключва делово само с едно изречение:

- Мъже атиняни, това, което той каза, аз ще го направя.

Нали се досещате кой печели?

Този сюжет от преди Христа добре илюстрира градежа на съвременна спортна постройка. Младият треньор научи най-много от Еню Тодоров – един от най-ерудираните спортни педагози не само в Пловдив, който методично, с пунктуална точност изведе „алпийката“ Стефка Костадинова до щурмовия лагер. Атаката на върха успя поради здравата ръка на Николай Петров, воден от убеждението: „Това, което той знае, аз го мога“. И го направи.

Няма грешка във визитката на Николай, той наистина е роден в Асеновград, тъй като в село Балкан махала няма родилен дом, а времето на бабите-акушерки е минало. Минало е и времето на селските училища, за които няма деца дори за обучение по взаимната метода. Надморската височина на селцето е 1200 – 1400 метра, но тогава малчуганът няма как да знае, че е орисан да се изправя на пръсти и да посяга към облаците. Детство със синевата на родопското небе, коня, кравата, каруцата, сеното, дървата. И неизбледняващия спомен за приятелство с магарето, за ските, които дядо му измайсторява от дъги на бъчва. Първи – трети клас в общинския център Лъки, четвърти в Асеновград, където се мести семейството, а пети – вече в ССУ. Между най-високите, не от най-бързите. Първи треньор – Петър Божинов, изяви във валидния за всички пионерски многобой, първи и единствен треньор в профил висок скок - Еню Тодоров. Дотук, ако сменим името, това би могло да бъде биографията на стотици негови връстници. Нататък е необичайното – богоизбраното.

1980 г., Италия - скача Николай Петров

На 22 години той вече е треньор в ССУ, води група подрастващи и учи занаят при Еню Тодоров. На 24 става треньор на 18-годишната Стефка Костадинова – талантът, любимката, надеждата на училището, дружеството, федерацията. Рисков тандем , но завалява порой от бляскави победи. Мнозина си приписват заслуга за формирането му, но достоверното е, че идеята предлага Еню Тодоров. И сега, след толкова години, Николай отчетливо си спомня моментът, когато през един септемврийски ден на 1983 г. го вика заместник-директорът на ССУ В. Боев и просто казва:

- Стефка идва при теб.

Още като шестокласничка телевизионни камери следяха Стефка как държи тебешира през черната дъска. Треньорът, който изгради качествата, с които в десети клас тя прелетя над 190 см, не можа да се справи с нейното своенравие. Новият наставник поема нещата в плато с няколко сантиметра по-ниско от върховото постижение. Първа грижа – да я убеди колко обикновена е сред всички на стадиона и колко много вярва в нейния необикновен талант във високия скок. Моментът е тягостен. Летвата надолу, килограмите – нагоре. Николай просто прибира храната и толкоз, без да подозира, че само след година често ще я моли да хапне повечко. По-трудно е с нейното „Не мога!“ „Как така не можеш, ти опитала ли си, за да знаеш. Докато не се убеди, че може, не прекратявам тренировката.“ Това е първата победа.

Която замалко да се окаже последна. Само след няколко месеца работа през февруари 1984 г. със 187 см Стефка става републиканска шампионка в зала. За такова състезание и с такъв резултат ръководителите на спорта в Пловдив вече дори не подават ръка за поздрав. Но малко по-късно на зимното европейско първенство, без присъствието на треньора – провал. Последното 13-о място. Следват тиради от предупредителни слова. Все пак тандемът оцелява. Засега.

Лошият спомен е заглушен от фанфари и парад в медиите. Протоколираното постижение през 1984 г. е 200 см, а  следващата 1985 г. е нещо специално в историята на световния спорт. От 25 старта в София, Сан Хосе, Канбера, Москва и къде ли не още по света – 25 победи. Година от едно денонощие, в което няма сряда-четвъртък и април-май, а само пауза между две състезания, прескачане на зони с голяма часова разлика и напълно повреден биологичен часовник. Летвата се качва на 206 см. Само един до световния рекорд, но с яденето вече е дошъл апетитът.

Мексико, 1999 г. - Николай Петров и Дик Фосбъри

Известно е, че даденият от Бога талант е предпоставка, но може да бъде и бариера. На са един и двама състезателите, изпаднали след ранния успех в нарцисов захлас и… дотам. Нататък се продължава само с талант за много труд и още нещо. Към градивната методика на треньора се прибавят бесовете на егото. В случая дразнителят – световният рекорд, е постижение на вътрешната конкуренция, поставен от Людмила Андонова (20.07.1984 г., Берлин). „Тя с какво е повече от мен, аз съм по-добра на тестове“, повтаря си като мантра Стефка. До 30.08.1987 г. в Рим и световния рекорд от 209 см, оцелял до ден днешен след много опити за покушение. Това се двете най-силни години на тандема Петров - Костадинова – 1985 и 1987. Катапулт, който събира мечтата и идеала за победа, титла, рекорд. Нататък следва олимпийски триумф (Атланта, 1996/, сребро от олимпийски игри (Сеул, 1988), низ от световни и европейски шампионски титли, четири златни кюлчета по 1 килограм от веригата „Мобил гран при“ (Осло, Цюрих, Брюксел, Берлин). Зрителят възприема крайния резултат откъм видимата му страна, но треньорската драма крие повече перипетии зад кулисите, отколкото могат да се забележат под прожекторния сноп на сцената:

„През 1985 г. се сблъсках с толкова проблеми, че не се чувствах млад, не се приемах като 26-годишен. Може да си млад треньор на 50 години, а на 30 – завършен, дори свършен.“

„Как се постигат 196-198 см, за мен бе непонятно. Опрях се на колеги - наши, руски, немски. Питах, учех се и същевременно всичко пречупвах през качествата на Стефка. Обърнах се на човек, който постоянно съставя едно и също уравнение: това средство – да, това – не. Принципът е принцип, ако важи за нея. Сто опитни треньори да се бяха събрали да ми помагат, пак нямаше да ми дадат толкова, колкото сблъсъкът с практиката.“

„Стремях се към „нещо“, а не само да ходя и да се връщам от стадиона. Би трябвало да тържествувам, когато преодоля 196 см. „Честито“, поздравяват ме, но как да се радвам, когато в това състезание тя би могла да постигне поне 200 см. Пристига доволна, веднага ѝ предавам недоволството си. Лесното за нас свърши.“

„Освен постоянните страхове за нейното здраве, най-много се боя от промяна в начина на мислене.“

„Сбърках не в подреждането на средствата, а в дозировката. Постижението рязко спадна. Вечерта отварям книга и се хващам, че десет пъти чета една и съща страница. Хвърлям книгата и мисля какво в тренировката днес не се получи.“

„Невинаги върви. Търся грешката в себе си, променям спортнотехнически модел, а причините – психологически. И обратният случай: в качествено отношение тя не бе готова за 200 см, а ги преодоляваше без никакви проблеми, тласкана от душевен подем. Само на едно състезание – световния шампионат в Щутгарт през 1993 г., не е попадала във финал. Победителката взе златото със 199 см, а на тренировка по същото време Стефка преодоля 205. Пропусната титла се превръща в тежка обеца на ухото.

„Колкото по-подготвена е, толкова съм по-притеснен. Състезавам се и аз. Скачам. Много ми са неприятни разговорите по време на състезание. Съсредоточен съм. Започват да ме разпитват, а това ме дразни. Искам да усетя ритъма на състезанието, състоянието на Стефка, на съперничките й. Понякога не мога да стана от пейката и да си тръгна. Последействието ме държи дълго. Малко са моментите, в които се оставям на радостта. Все нещо ме тормози и ме държи тонизиран.“

„Това беше катапулт. Не се намъчих на безплоден труд, не изживях височината милиметър по милиметър.“

Златният тандем постигна през 1987 г. два световни рекорда – 205 см в Индианаполис (зала) и 209 см през август в Рим. След 204 см от трети опит, 206 и 209. Дотогава Николай възприема себе си не като треньор въобще, а треньор на Стефка Костадинова. Но през пролетта на 1989 г. приема още едно предизвикателство, поради което още веднъж му се налага да ползва катапулт. Заедно със Стефка започва да тренира и Георги Дъков. Моментно постижение – 229 см. На Гран при в Брюксел през лятото на 1990 г. резултатът вече е 236 см, а при опит на 240 летвата пада след известно колебание. За жалост автокатастрофа отнема младия живот.

В периода 1992 – 2004 г. поема и Ламброс Папакостас. Гъркът вече има 236 см, таванът е достигнат, съвместната работа не прибавя нови сантиметри, затова пък носи две световни вицешампионски класирания с 235 и 234 см и четвърто място на олимпийските игри в Атланта с 232 см. Двамата са приятели и досега.

Стефка Костадинова и Николай Петров

Докато се състезава, Николай практикува само коремно претъркалящия стил. Стефка пък е от първото поколение на флопа. При срещата в Мексико през 1999 г. Ричард Дъглас Фосбъри охотно обяснява причудливия стил, с който смая света и взе олимпийска титла. Като юноша той скача обикновена ножица, наставникът забелязва, че вместо с маховия крак атакува летвата първо с гръб. При опит за корекция постижението пада. Правилното решение в такива случаи е да се развива силната страна, а не слабата. Така постепенно се появява фосбъри флоп, посрещнат с насмешка и подигравки, но съжителството и конкуренцията между двата стила бе за кратко. Причудливият индивидуален стил – флопа, се оказа универсален. Помогна и времето – още през 1940 г. международната федерация забранява т.нар. „рибешки“ скок – отскок с два крака, атлетът атакува летвата с глава, обърнат с лице към нея. Квалификацията – опасен за здравето, аргумент, който при дунапреновите скочища отдавна е несъстоятелен. Ето такива неща могат да си говорят двама мъже, свързани с историята на високия скок. Единия – диктатор на модата, другият – доказан интерпретатор.

Стара контузия спира тандема в златна възраст за една състезателка във високия скок. През 1990 г. има проблем със стъпалото на отскачащия крак (левия). Счупена метатарзална костица. Три месеца гипс. Тогава старият познавач и авторитетен спортен ръководител Георги Георгиев (Бъч) каза: „Еню „направи“ Стефка така, че Николай не можеше да я развали. Сега, когато трябва да я „прави“ наново, не вярвам да успее.“ Да, но треньорът си свърши работата така, че „пропусна“ игрите в Барселона през 1992 г. и взе „полагащата се“ олимпийска титла в Атланта (1996 г.). Следващата 1997 г. върна проблема със стъпалото – вече необратимо. Стоп.

А какво всъщност „направи“ тандема Петров – Костадинова? На кросово трасе младият треньор тича наравно със състезателката и това успоредява сърдечния ритъм. Още Платон е забелязал, че физическите натоварвания упражняват и душата, заедно с тялото, а тренировката трябва да се осъществява като сурова нежност.

„Сурова нежност“? Трудно може да се намери по-добро обобщение на причините, които донесоха смайващ успех на двойката Петров – Костадинова. Докато местоработата им е на стадиона, той е и спортен, и житейски. А после? Дълги години треньорът е и мениджър, масажист, администратор. Занимава се с всичко и дори у дома спортът е доминираща тема. Един ден това свършва, заедно с преумора и похабяване. Пък и как се живее със заместник-министър? Цивилизован развод, при това без посредничеството на адвокат, и всеки по различен прът.

В живота на Николай има календарна панделка. Роден е на 6 юни и точно 6 месеца след това е Никулден. Възможност за два купона, от които само един грандиозен, организиран от приятелите на 50-ия 6 юни.

Той няма кът-колекция, която напомня миналото. Настоящето му налага да влага душа и сърце в по-голяма по обем работа, но не толкова интензивна. А в бъдещето стои една винаги актуална покана.

Николай, ела при нас на централната трибуна на стадион „Локомотив“.

Нейко ДАМЯНОВ

Ганчо Карушков започна с бамбуков прът, но скочи високо с щанга СНИМКИ

Треньорите, които дадоха шампионски криле на пловдивския спорт

Очаквайте в петък следващия очерк от поредицата за основополагащата фигура в историята на пловдивския спорт - Никола Щерев - Старика