Историята им е необикновена. Една майка и нейният син, които се обичат безрезервно, които живеят напук на стереотипите. Още от секундата, когато е роден малкият Парис и неговата майка Алисън Лапър имат силна връзка. 

Но това семейство е различно. И е преживяло много. Сега Алисън трябва да се справи с една невъобразима болка - тази да погребе сина си. 

Парис почина внезапно на 19-годишна възраст. Причината за смъртта му обаче не е ясна. 

Преди всичко Алисън е майка. После - художник. След това - човек с увреждане. Подредбата не е никак случайна, защото британката никога не е позволявала това да определя коя е. 

Родена е с по-къси крака и без ръце. Обича обаче да рисува и го прави доста успешно - с уста и крака. Занимава се и активно с фотография. 

През 2005 година забременява със сина си. Точно тогава позира гола за емблематичната статуя, която краси “Трафалгър скуеър” в Лондон. 

След като Парис се родил, майка му била твърде решена да направи всичко възможно за сина си. Била безстрашна и силно независима. Кърмила детенцето си 10 месеца, научила се да сменя памперси с краката си и дори го вдигала сам сама със зъби. 

Парис се возил заедно с Алисън в инвалидната й количка. Растял като едно напълно здраво и щастливо момче - с дълги руси коси, кристални сини очи и една по детски невинна и чаровна усмивка.

Алисън и Парис си вярвали безрезервно - връзка, която била изключително силна и много, много важна в отношенията им. Майката-орлица пазила детето си с думи. Гласът й бил единственото средство, с което Алисън можела да бди над Парис и да го защитава от големия и лош свят. А младежът само трябвало да я слуша. Превърнал се в един възпитан, любящ младеж. 

Смъртта на 19-годишното момче идва като гръм от ясно небе за цялото семейство. 
 
“Беше един малък голям мъж. Беше добър син”, написа доведеният му баща Си Клифт. 

Самата Алисън също е съкрушена от новината. В прочувствена публикация в социалните мрежи художничката публикува колаж на сина си през годините. Момчето, което някога си мислила, че няма да има заради уврежданията си. 

Често и казвали, че инвалидите не могат да имат партньор в живота и няма как да създадат семейство, да имат деца… После обаче нещата потръгнали, а лекарите били изключително отзивчиви и я подкрепяли, след като забременяла. Била твърдо решена, че ще успее да задържи детето. Но трябвало да се справя с неодобрението, осъдителното отношение. 

“Бременните жени обикновено получават въпроси от типа: “Момче или момиче ще е”? Е… мен ме питаха дали детето ми “ще е като мен”, разказва в интервюта Алисън. 

Имало 5% шанс Парис да се роди със същото увреждане като майка си. 
“Дори да се беше родил като мен… Нима това е престъпление? Нима нямаше да съм най-добрата майка, която той може да има? Щях да го науча на всичко, което знам”, споделя през сълзи Алисън. 

Но Парис се ражда напълно здрав на 6 януари 2000 година. И тогава започнали новите трудности. Всички си мислили, че когато момчето порасне, той ще стане личен асистент на майка си. Това, разбира се, вбесявало Алисън. Жената никога не е искала синът й да се грижи за нея. 

“Спомням си, че когато Парис беше едва 2-годишен някакъв социален работник написа на картон, че синът ми ще трябва да отсъства от училище, за да се грижи за мен. Направиха някакво заключение вместо нас. Бях бясна. Как може да режисират живота ни по този начин? 

Пращам цялата си любов към всички онези деца, които вършат тази работа, защото това е страшно трудно. Но никога не съм искала това за сина си. Децата имат правото да бъдат деца, да имат живот… Да, Парис ми помагаше, подаваше ми разни неща, но никога не е било някакво очакване спрямо него”, разказва Алисън.

Вчера майката, дала всичко от себе си, за да осигури на Парис нормален живот, погреба сина си. Тялото на детето е изпратено с  шумен ескорт от мотоциклети - последният грандиозен жест от една майка към нейното обичано дете.