Железопътната линия на Мавритания транспортира желязна руда през пустинята Сахара от 1963 г. насам. Влаковете се движаж по една линия, която е с дължина 704 км, свързваща пристанището на град Нуадибу с мините на Зуерат.

Миколас, който също е пътувал до най-големия град в света, недостъпен по шосе, се вдъхновил да се вози на влака след първото си посещение в Мавритания през 2013 г., което го заинтригувало  да пътува по-навътре в страната.

„Върнах се в Мавритания специално, за да снимам влака с желязна руда, тъй като го почувствах като изключително уникален феномен, обезсърчаващ и красив. Влакът е толкова дълъг, че стоейки върху последния вагон, не можете да видите как локомотивите го теглят", разказва той.

През март 2016 г. фоторепортерът се завърна за месец с цел да се повози няколко пъти с железницата  и да документира пътуването в снимки.

Всяко еднопосочно пътуване отнема между 16 и 20 часа – през което време „основно се возите в облак прах“ – и „може да е по-дълго, ако има технически проблеми“, каза той.

Микола се качил на железопътната линия на „малката“ гара в Нуадибу, разположена в покрайнините на крайбрежния град. Влакът няма разписание, но „обикновено пристига по някое време следобед“.

Пътниците пристигат на гарата от 13:00 и понякога могат да изчакат до 17:00, за да се качат, пише "Дейли Мейл".

„Показва се на хоризонта и всички работници започват да товарят товара си в празните вагони“, добави той.

Неговите спътници били местни овчари - заедно със своите овце и кози - и работници, които превозвали стоките си от Нуадибу, за да ги продадат в мините на Зуерат.

„Обикновено хората биха транспортирали хранителни продукти като ориз, зеленчуци, фурми, кутии боб, риба тон и бутилки газирани напитки“, отбеляза Миколас.

„Те бяха ги купили в пристанищния град по-евтино и биха ги продали за малко повече пари в Зуерат – градът близо до мините за желязна руда“, допълва пътешественикът.

Има няколко града в близост до мините, които са дом на няколко хиляди жители, които разчитат на железопътната линия като свое „единствено средство за транспорт“, като „няма пътища“, свързващи ги с останалата част от страната.

Някои използват влака, за да пътуват между мините и пристанищния град, докато други превозват лични вещи в празните вагони, според Миколас.

Но основната цел на влака, каза Миколас, е да достави желязна руда от мините до пристанището в Нуадибу, където тя се изнася с кораб за Китай, ЕС и други дестинации.

„Желязната руда е един от най-важните експортни материали за Мавритания“, добави той. „Той съставлява около 50 процента от целия износ на Мавритания. Така че всъщност само този влак е отговорен за половината от износа на страната. Докато са на борда, пътниците се подготвят да направят пътуването „възможно най-комфортно“, каза Миколас, който е бил свидетел на това как хората готвят храна, ядат и се опитват да спят, като лежат на металния под на вагона.

„Веднъж вътре във вагона, местните жители правят две купчини пясък в противоположните ъгли на вагона – едната ще служи като тоалетна, другата като камина“, продължи той.

„Повечето хора пътуват на групи и са добре оборудвани с тенджери и тигани и винаги правят чай и готвят храна, докато пътуват“, разказва мъжът.

Влакът понякога спира насред пустинята за два часа и „никога не знаеш защо или кога ще потегли отново“, установи Миколас.

Тогава хората скачат и отиват на разходка в пустинята, без да се отдалечават много от влака. Известно е, че овцете скачат от влака в опит да избягат

По време на пътуването си от Нуадибу до Зуерат влакът спира първо в село Инал, последвано от град Чум и град Фдерик, обикновено само за няколко минути наведнъж, обясни Миколас.

 „Понякога се правят повече спирки близо до някои малки пустинни селища. Но най-голямото село по пътя към мините има само 2500 жители.“ Другите места са само няколко пръснати бараки насред пустинята“, допълва разказът си мъжът.

По-голямата част от пътуването включва „монотонни, но хипнотизиращи пустинни пейзажи“ и влакът се движи през нощта, тръгвайки от Нуадибу малко преди залез слънце и продължавайки в тъмнината.

„Нощите са най-трудната част от пътуването“, добавя фотографът.

„Просто трябва да изчакате и след това всички стават със слънцето и правят чай, евентуално приготвят друго ядене и обикновено преди обяд влакът пристига в Зуерат,“ казва той.

Там работниците разтоварват товара си на камионите и си почиват, преди влакът да бъде натоварен с желязна руда и подготвен за обратното пътуване.

Когато е запитан за най-предизвикателната част от пътуването, Миколас разкрива, че това е неодобството от  пясъка и праха от желязна руда, които безмилостно дразнят очите.

 „Сънят беше почти невъзможен поради шума и друсането на вагоните, така че физически пътуването е доста неприятно - особено по пътя към мините, когато влакът е празен и се движи по-бързо, причинявайки повече прах и друсане", коментира трудностите той.

Размишлявайки върху преживяването, Миколас споделя, че се е научил „да не съди книгата по корицата“ и си е тръгнал с променено възприятие за Мавритания.

На пръв поглед страната и влакът изглеждаха „груби и враждебни“, каза той и добави, че в действителност се е срещнал с „най-милите хора“, без нито една неприятна среща, за която да съобщи.

„Мавритания има негативна репутация заради няколко отвличания на чужденци, извършени преди повече от десетилетие“, каза той.

„Известна е също с корупцията, робството и някои терористични организации, които вероятно действат в огромните му пустини. Така че бях подготвен за много по-тежко преживяване", коментира фотографът.

В действителност обаче Миколас каза, че е установил, че страната се чувства „доста сигурна“ и че хората са „много отзивчиви и услужливи. Работниците и пътуващите, които срещнах във влака, бяха невероятно гостоприемни и се държаха с мен като с приятел“, допълва той.

Миколас също е  „впечатлен от издръжливостта“ на хората, които пътували във влака.

„За някои от тях това е тяхна работа и те издържат това пътуване няколко пъти всеки месец. И все пак изглеждаха радостни и пълни с оптимизъм“, продължи той.

„Мисля, че това е нещо общо с адреналина и чистата магия от карането на гърба на товарен влак през пустинята.

„Безкрайните пустинни пейзажи, мощта на влака, почти духовното преживяване да отидеш в дълбините на пустинята Сахара, седейки в разклатен товарен вагон – всичко това беше много вдъхновяващо и нещо, което ще остане в съзнанието ми завинаги", заключава Миколас.

Снимки: dailymail.co.uk

Превод: GlasNews.bg.