ДАЛЕЧ НА ИЗТОК С КОРАБ „КАРАВЕЛОВ“

05.07. – 18.07.1987 г., порт Тартус (Сирия) - кея

От Порт Саид до котвата на рейда Тартус няма денонощие път – кажи-речи каботажно плаване. Няма и яснота накъде, след като разтоварим тайландския ориз. Като че ли повече ме интересува какво ще стане с брадата ми. Ако посоката е към България – прибирам се с моряшка брада, продължим ли нанякъде – бръсна я.

Чисто, добре планирано пристанище. Съседи са два съветски кораба, един китайски и нашият „Петко Р. Славейков“. Часове след контролата имаме визита на вежливост – неколцина от екипажа на „Василий Белоконенко“, воглаве с капитана. Нашият капитан почерпи с мастика – последната българска бутилка на борда. Гостите държат линия Жданов – Италия – Тартус. И ни завиждат за Изтока. Нашето нищо не е, вие сте моряци.

Стар град, финикийците са го населили около 1000 години преди Христа. Първото ми впечатление е големият брой захванати и замразени строителни обекти. Гледам 6-етажен жилищен блок, от втория нагоре населен, а първият, отреден за магазинна площ, зае празен, като рана, която чака финансов мехлем. Срещам доста военни униформи по улиците, 20 години след шестдневната война през 1967 г. Сирия си остава фронтова държава. Без джамии не може, но не виждам нито едно фередже. Характерната дългопола дреха е рядкост. Детско многолюдие, по-шумно от клаксоните. Колко много, много хубави бременни жени! Особено приятно е, че след жегата в Червено море, тук е  направо прохладно. И не мога да се почувствам чужденец, на всяка крачка срещам българи. Голяма група нашенци – инженери и монтажници, работи в циментовия завод. Залесители от „Агрострой“, сондажници, пътни строители – цяла българска колония. Няма как да липсват пловдивчани.

Група българи гостуваха на кораба и с удоволствие похапнаха от все още наличните трайни нашенски колбаси. В ответ поканиха капитана и първия помощник да посетят Дамаск, заедно с често пътуващите към столицата български специалисти. Барото веднага преадресира поканата към мен. Дни след като бях в Кайро, ето ти и Дамаск.

За тези 285 километра път между Тартус и Дамаск не видях нито един забранителен знак. Зеленото от крайбрежната ивица постепенно отънява и избледнява, но не може да се сравнява с полупустинната пустош между Суец и Кайро. Дамаск е по-озеленен от египетската столица, а в дипломатическия квартал изглежда направо европеизиран. Постепенно се освобождавам от смущението, обзело ме поради гледката към термитските бърлоги на палестински бежанци, сипнали се със стотици от възвишенията край пътя.

Имам детски спомен от пещ за хляб в селски двор, а това тук е улична атракция. Мустакат мъж, здравеняк като пристанищен докер, проска направо на тротоара топъл хляб, съвсем подобен на светлокафяви грамофонни плочи. Има-няма 15-16 една върху друга – да си пазят температурата. Хигиената не смущава нито продавача, нито купувачите. Наблизо на постамент е стъпил арабин в естествен ръст с факла в ръка. Малка скулптурна група символизира единството между работници и селяни.

Пазар „Сук Хамидие“. Огромна покрита площ с характерната атмосфера. Шумно пазарене, реклама, натрапчивост, пъстрота… С облекчение се потапям в тишината на „Ал Ауомуи моск“. Джамия. На латиница собственоръчно го изписва в бележника ми млад, много симпатичен арабин от Кувейт с традиционната дългопола бяла дреха. Какво прави различни мъжете от Персийския залив, явно петродоларите придават достолепие и спокойствие. Арабите, които срещах край бреговете на Средиземно и Червено море, нямат такова излъчване. Декламирам името на кувейтския шейх Джабер ал Ахмад ал Джабер ас Сабах. Приятно изненадан, арабинът посочи с показалец нагоре, вероятно имаше предвид не Аллах, а земния му наместник. Разменяме тихи дружелюбни усмивки – тук не е място за смях като под шапито.

Шляпам бос по мрамора. Странно, навън имам чувството, че се намирам в строгия католически Рим. Може би заради стотиците гълъби, които, кой знае защо, изведнъж литват, а шумът от крилете им пърпори в ушите ми. В групата има жена, също боса, но с черно наметало и покрита глава. Покритата площ обаче е съвсем ислямска и внушава респект. Това под нозете ми не е персийски килим, а Персия от килими. В петък вероятно е стълпотворение, но днес, неделя, е относително спокойно. И всеки с нещо свое: някой чете Корана, друг шепне молитвено, водят се тихи разговори, чува се приглушено пеене, намират се и позадрямали. Монументално спокойствие.

След Дамаск град Хомс няма с какво да изненада. Все пак тук осъзнавам, че може да има автомобили с неизправни спирачки, но с неработещи клаксони  - изключено. Да си дойдем на думата. Наблизо е границата с Ливан, нашите юнаци имат разработен контрабанден канал и на цени, доста по-изгодни от моряшкия шипшандлер, набавят концентрат и цигари. Мълчаливото ми учудване пловдивчанинът в групата разсея така: Остави торбите и гледай типичния пейзаж – водонапорните кули са все наше строителство.

Ако според докерите съдя за сирийците, представители на Близкия изток, приличат си с колегите в Далечния. Обаче играят на дребно. Амбулантни търговци по улиците продават кибрит с 3-4 клечки в кутийката. Забавляваме се да ги гледаме как крадат тайландските рогозки от хамбарите. Не знаят, че за нищо не ни трябват, вместо да ги хвърляме в морето, нека отнасят, пък и крадено е по-сладко. В магазините жените и мъжете се редят отделно. Предимството е първо за жените, после за полицаи и военни. Многоженството не е особено популярно в Тартус, все пак, който може да си го позволи, ползва разрешеното от Корана. Мъжете са болезнено докачливи на тема жена. Женят се, когато съберат пари, цената е според възрастта и хубостта. Многодетството е масово, масова е и мъжката максима: Камион и жена празно да няма! Рушвет и бакшиш – араби са все пак, не може без това. В бизнеса са добри партньори, докато имат интерес. Обаче във всеки момент партньорът може да те ограби, дори ако си му спасявал живота. До такива тънкости в народопсихологията не бих могъл да достигна, ако не бяха познанствата ми с местни хора, които са били студенти в България. Въздишат, че този прекрасен период от биографията им е приключил толкова бързо.

Европейско облекло и поведение на жена не прави впечатление, дори сама и неомъжена жена и след полунощ може да се прибира без страх. По улиците не може да се срещне мъж по къси панталони, а гол до кръста на обществено място, това никой не би могъл да си го помисли. Български инженери са си направили спортен кът на покрива на нискоетажния жилищен блок, но волностите им са посрещнати със замеряне с камъни. Спорт – да, голи гърбове – не! А на кораба върволица докери се извървяха да ми искат порносписание. Нямам.

Петък. Докерите почиват. Паузата запълнихме с волейболен мач „Каравелов“ – „Смяна“ (Жданов). Без спорове бях произведен в категория международен съдия. Нашите момчета спечелиха с 3:0, но резултатът подвежда, беше оспорвана и спортсменска битка. И още докато бяхме на игрището, гръмна служебната вест. Корабът ще взема товар от Дурацо  (Албания) за Хайфонг (Виетнам). Отново далеч на изток. Отплавали сме преди точно три месеца, а рейсът ще се проточи, може и да прехвърли Нова година. Тишина на кораба. Салонна учтивост в отношенията. Няколко часа не се държим като моряци.

Стъписан ли съм? Ден преди вестта ми беше безразлично накъде ще поемем след няколко дни. Към България – че какво по-хубаво от това да се прибереш у дома? Пращат ни накъдето и да е по света – нали затова сме моряци. Нямам време за раздвоение. Обръщам се към капитана с молба да ми издаде пълномощно, за да може жена ми да управлява важни семейни дела, въпреки продължителното ми отсъствие. Малка моряшка привилегия без нотариат. Кораб „Славейков“ се прибира в България, пращам писмото по колега пловдивчанин.

През последните си свободни часове стъпвам на острова със средновековна крепост срещу Тартус. Наоколо са и няколко островчета, които приличат на миниатюрни плоскодънни лодки. Вероятно, когато вдигне време, вълната ги оставя под водата. Мислите ми бягат далече от гледката пред очите. Не преексплоатирах ли умението си да пристигам и да се учудвам? Ще се оставя ли втората част на рейса да се превърне просто в гурбетчилък? Ще забравя ли защо съм на кораб? „Преди Шаро скимтеше за корица, сега Буби се мръщи на паница.“ Ще видим.

Прибирам се с такси. „Селям алейкум“ на портала и отминавам със самочувствието на яхтсмен, развял коси под всички ветрила. Просто не мога да се позная, но не съм си неприятен.

 

PS Сирийци, бивши студенти в България, с гордост твърдяха, че тяхната армия е четвърта в света по боеспособност. „В Ливан ни повикаха богатите християни да ги пазим от бедните мюсюлмани.“ Никак не обичам армейските си спомени, употребявах един от малкото приятни. Ротният ни командир е строил наряда и води задължителния инструктаж преди охраната на склад за боеприпаси и взривни материали. Дотичвам в последния момент и докладвам: Другарю капитан, младши сержант Илчев има свиждане. Гаджето му. Вземи оръжието му и поеми караула! Слушам! А те се смеят – това в сирийската армия е невъзможно! А на мен и досега ми е невъзможно да проумея какво общо има страната от моряшките ми спомени с руините, в които я превърна безкрайната война край бреговете на Средиземно море?

Нейко ДАМЯНОВ