КОРАБ „ГЕО МИЛЕВ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ“

07.06.1992 г., Куангянг – кеят

Замалко да си тръгнем от Южна Корея с неприятен спомен, макар служебен. Преди отплаването, нещо необичайно, пристанищните власти ни натиснаха с проверка на аварийната готовност, надничаха в сантини… Според палубния боцман, който има постоянни контакти със старши помощника и минава за добре информиран, на косъм сме се разминали със сериозна глоба.

13.06.1992 г., Килунг – рейдът

Не вярвах, че пред тайванско пристанище може да застанем на котва. Или може би привикнах с часовникарския ритъм, докато чартьор беше немската фирма „Корек“. Тук ни посрещнаха с предупреждението, че пристанището е твърде претоварено. Наистина пренаселен рейд с над 25 кораба, 5-6 от които контейнеровози. Никога няма да заобичам висенето на рейд. Време за планирани учебни тревоги, тичане с навлечени върху работните дрехи спасителни ризи, каски на главите, спускане на лодки… Заседим ли се на котва, започва завирането из разни теснотии, които нямат отношение към експлоатацията на кораба, но трябва да бъдат наглеждани, за да не заприличат на кочина.

15.06. – 17.06.1992 г., Килунг – кеят

Добре че преди 5 години видях Каошунг, голям пристанищен град в югозапада на Тайван. Тук е североизтокът, Килунг е аванпорт на столицата Тайпе. Прашясало и неугледно пристанище, пред което порт Бургас и Варна - изток са направо изложбени площи. Южнокорейските докери товареха стоманените рулони с тампони под сапаните, тия тука ги нанизват с кралимарковски синджири на голо. За разлика от униформената изрядност на корейците, тайванските им колеги работят с домашни панталони, гуменки на краката, кой с каска, кой без.

Съвсем близо сме до група военни кораби. Заливът е великолепен, всъщност той е центърът на града. И както в Хонконг, дори възвишенията околовръст са почти толкова щедри. Каскада пагоди по високото, долу са спортни площадки, прохладни алеи, малък лунапарк, огласян от, Боже мили – „Катюша“. Останалото е Буда, Буда, Буда, от миниатюр до монументално присъствие, значително по-внушителен от стъпилия на пиедестал Чан Кай Ши. Но ако човек е склонен да търси типизация, по-скоро би я намерил в изненадващо многобройните миниатюрни копия на Статуята на свободата. Особено по витрините на магазините. Покрай Килунг започнах да си мисля, че в Хонконг не е чак толкова голяма теснотия. Ако тук живееха араби, щях със сигурност да зная кое е най-шумното място на света. Да, Тайван би могъл да пораздвижи огромните си доларови запаси.

А колко приятно, почти интимно, може да стои най-обикновено параклисче.

24.06. – 25.06., Банкок – кеят

Навлязохме на доста голямо разстояние срещу течението на река Менам Чао Прая, подминахме познатия ми архитектурен силует на Банкок, гледан преди 5 години от палубата на „Каравелов“. Застанахме на невзрачен кей. Желаещи за излизане винаги има, но не донесоха паса. Момчетата ръмжат срещу новия капитан, че посрещнал контролата с плодови сокове, вместо с „Марлборо“ и уиски, затова сега екипажът плаща. Както и да е, проблемът се реши и без паса.

Но това все пак е Банкок, макар периферия на периферията. Моряшкият салет се напълни с каки (политкоректната дума за проститутки), хазяйничат и бъркат в хладилника. Колегата от съседната каюта, дошъл на смяна преди месец и половина, явно се е почувствал разгонен, щом нае кака по тарифата за денонощие. Това не го освобождава от работа, но по време на отсъствието му гостенката, във функциите си на временна съпруга, поема битови ангажименти: почистване на каюта, пране… Прибирам се  сутринта след дежурство и веднага се отправям към банята. Шляпам на връщане с мокри чехли по канижела, но се оказа, че пътят ми за отстъпление е преграден. Държана под ключ, поради естествени или други нужди, съседката е лашнала аварийния люк в ниската част на вратата и сега се чуди как като невестулка да се шмугне обратно в каютата и заедно с това да реши техническия проблем. Не, няма как да се получи две в едно. Изправи се и ми прегради пътя в тесния канижел. Спрях, мокър, гол и запешкирен през кръста, на дистанция според европейските представи за защитено лично пространство. Веднага чух молба:

- Мяу, мяу, мяу.

Не съм полиглот, но схванах какво ми се казва на езика тай. Зашляпах обратно към машинното отделение, издирих колегата, той дори не ме доизслуша и хукна нагоре.

На борда дойдоха две млади момчета с бели ризи и вратовръзки. Американци, мормони, мисионери. И отново познатата слабост, с която не мога да се справя. На английски с чужденец, особено арабин, се разбирам не лошо, но с англичанин и американец не ми се получава. Разбират ме какво казвам, но слабо схващам какво ми говорят. Излиза, че днес по-добре се справих с далекоизточния език тай, отколкото със западния английски. Какво, за Бога, са направили с езика на Шекспир говорещите го от двата бряга на Атлантика?

01.07. – 03.07.1992 г., Ломут – рейдът

Малайзия, по-скоро  в нейни териториални води. Всъщност това е някаква бухта. В дневника пише, Ломут, но не се вижда следа от населено място наоколо. Невзрачен пейзаж, да не повярва човек, че е в екваториална зона. Тук трябва да приключи разтоварването на железата от Южна Корея и Тайван, да се върнем с празни хамбари в Банкок и с тайландски ориз да отплаваме в посока Черно море, т.е. към дома. Това знаем засега.

Има лодка за излизане, но интерес прояви само капитанът. Както на всички останали, и моят е нулев. Никаква туристическа тръпка. Обаче няма маневрен влекач. За отплаване трябва да изчакаме прилива, който да развърти кораба с бака към изхода. Иначе в тази теснотия е опасно да правим това на собствен ход, така казват навигаторите.

11.07. – 17.07., Банкок – кеят

Бяхме тук съвсем наскоро, сега сме на още по-забутано място. Сякаш сме в джунгла, наоколо е мръсотия, докерска гмеж, никакви комуникации. Слязох да се поразтъпча, но с всяка крачка по-далеч от кораба срещах хора, чиито лица предупреждаваха, че е опасно да съм тук нощем, при това сам. Все пак позволих си да погледам десетина минути как деца играят футбол с топка от лико. Но не мина без инцидент. Ухапа ме някакво насекомо, повече от седмица имах топче на врата.

Същински мравуняк на кея. Несекваща върволица докери мъкнат чували ориз на гръб, от плещите им направо на сапана и към хамбара. Никъде другаде не съм виждал такова нещо. Камериерите пропищяха поради нахалството на каките. Стигна се до инцидент. Чочо нашамарил една от тях, тя пък се случила сестра на местен тартор и… претарашили каютата му. Липсвали златни накити и валута на обща стойност 700 щатски долара. Поне такава е версията на Чочо.

Капитанът свика извънредно събрание. Предупреди, че се намираме в район на наркотрафик, което налага да сме крайно внимателни с контактите си както на борда, така и на брега. Каютните гостенки са в комбина с мафията (така се изрази), ловко отварят врати и нямат задръжки, ако могат да отмъкнат нещо. Но елмеханикът, който единствен имаше по-трайна връзка, излъчваше  други сигнали. Излизаше на пазар с временната си „съпруга“ и се хвалеше, че според правилата на тайландската столица, щом си с местно момиче, следва сериозна отстъпка в цената. И показа чудесна фланелка, изящно опакована, която била по-скоро подарък, отколкото покупка.

Празнувахме рождения ден на Коко Градското и се случи така, че блага вест съвсем ни развесели. Бяхме забравили за сватбата в Индонезия и булката беглец, но ето че Мая от Сурабая се върна на кораба. Младоженците се събраха и Чочо възвърна походката си на петльо герест златоперест.

Само веднъж излязох в централните части на Банкок, без да се залисвам с познатите ми туристически атракции и пагоди. Град на Буда, в който многобройните монаси с бръснати глави и характерните оранжеви одежди приличат на крачещи портокали.  Като че ли това е най-яркият спомен, който отнасям от Изтока.

18.07. – 22.07.1992 г., Банкок – Ко Сичанг

Гигантски прилив – отлив, морето се отдръпва на стотици метри, на сухо остават лодки и рибарски гемии, килнати настрана. Ние обаче сме на котва там, където дълбочината позволява дотоварването на кораба.

На кърмата денем светят примусите на докерите, приготвят се лютивите им гозби, нощем се играе някакъв комар. Току пред вратата на каютата ми върху рогозка и по гащета спи някаква човешка дрипа, едва го прескачам, за да вляза.

Преди дни Филипините бяха ударени от първия за сезона тайфун, Индийският океан вече ври поради мусона. Време е за дългия преход към дома.

Сутринта отворих за профилактика маслените филтри на главния двигател. Неочаквано от зейналите топовни гърла изригна гейзер. Побегнах към централни пулт и задъхано изрекох протеста си. При толкова много вода наоколо, това е първият опит да бъда удавен с машинно масло. Оказа се, че от мостика подават сигнал „Внимание на машина“, вторият механик просто забравя къде работя и включва маслената помпа. Налага се да погледнем на инцидента откъм хумористичната страна. Обаче трябва да ликвидирам последиците. Децибелите са поне сто. Под техния напор мократа ми фланелка залепва здраво. Капки пот образуват малки кратери под нозете ми. Омеквам, олеквам, движенията ми стават неточни. Имам чувството, че съм облак, който се оттича като дъжд.

Едва-що отплавали – „Стоп машини“. Три часа, за да се прекратят въздишките на компенсатора на четвърто движение главен двигател. Лош знак, изглежда, на кораба не му се прибира след тригодишното отсъствие.

Нейко ДАМЯНОВ

Снимка: Reuters