КОРАБ „СРЕДНА ГОРА“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

18.03. – 22.03.1994 г., Хайфа – кеят

Арабска проява на вежливост е да попиташ „Потиш ли се добре?“. На кораб почти същото можеш да изразиш с въпроса „Наспа ли се?“. Трудно упражнение. Не е лесно да се отпуснеш във вибриращата постеля, особено когато главата ти е пълна с проблемите от брега. Частен случай е безсънието, свързано с кратките посещения на българско пристанище и притесненията за смените. Изненада може да връхлети всеки от екипажа. Този, който иска да слезе, може да остане на борда – това се случи с четвъртия механик. Да се прибере у дома, бе последното, което му се искаше на шефа, но излезе в отпуск, може би последен преди пенсиониране.

Новият главен механик, млад човек със съвсем младежко излъчване, на първи рейс като шеф на команда техническа експлоатация, след като обходи машинното отделение и палубните механизми, заключи: На този кораб просто няма какво да се случи. Оптимист, който още не се е научил да не предизвиква шанса. Похвали се, че напуска пренаселения родителски дом, току-що си е купил апартамент и най-после ще направи връзката баня-спалня адекватна на потребностите си.

Но донесе и смущаващи вести. В БМФ вече има бляк списъци с имената на онези, от които трябва да се освободи. Критерият за непопадането в тях не е абстрактното „Кой какво може“, а покриването на разписаната длъжностна характеристика, оценявано по точкова система. И наистина обезпокоителното: очаква се значително повишаване на задграничните дневни пари (доларите), но само за офицерския състав и нищо за изпълнителския. Това вече наистина може да смути съня ми като баща на двама студенти.

24.03. – 27.03.1994 г., Торос Гюбре – кеят

Странна маневра за отплаване. Цялата вахта 08,00 – 12,00 часа изкарахме в пълна готовност, а пилотът са направи на Годо – така и не дойде. Четвъртият механик през цялото време не миряса и не седна, маршируваше, преговаряйки рутинните действия на маневрата. Това е вътрешната пружина на един дълбоко неуверен в себе си човек.

Срещу късия преход от около 30 часа нямам нищо против, но това не може да бъде пристанище. Бетонен, вдаден на 400-500 метра в морето, кей. Нищо друго. Наоколо е военна зона, така че стъпки на територията в тази част на Турция не са възможни. Кой знае колко далече е най-близкото селище, така че любителите на баклавата този път ще пропуснат. Диарбекир пейзаж, какъвто е в спомените на щастливците, успели да се завърнат от там. Солидаризирам се с тях, изпитвайки чувство на задочен заточеник. Кораб без климатик, в каютата ми е 34 градуса, в машинното отделение все още е под тези стойности. Подготовка за юли-август, но по това време се надявам да си бъде у дома.

28.03 – 10.04.1994 г., Ашдод – рейдът – кеят

Пасха ни закопча на рейда за цяла седмица. Най-после „Люлин“ влезе в пристанището и събитието отекна по другите наши кораби, които чакат на котва. За повдигане на спадналия колективен дух снощи на вечеря барото почерпи целия екипаж с по 50 грама концентрат, но юнаците от палубна команда се разбушуваха на частно парти до малките часове. Лошото е, че някой разля в офицерския салет доста машинно масло – масата с бялата покривка, столовете, пода… След като Гого Малкия меридиан бе прибран в здравно заведение поради очевидна лудост, сега се оказа, че някой друг от екипажа се укрива в сенчестата фаза на болестта. Това е корабен Чернобил. Резултат: край на либералния режим, който е публичен, ще се играе на криеница по каютите. Аман от лекета, които не са минавали Гибралтар и Суец канал, правят се на моряци, а не издържат на синята скука.

Кой знае колко време офицерският салет ще мирише на машинно отделение. На рейда закръглихме 10 дни, сега пък поради пясъчна буря. Внезапно забелязах, че хавлията, която ползвам като завеса на библиотеката, виси надолу с отвесни ивици и превръща каютата ми в затворническа килия. Скачам и обръщам ивиците в хоризонтални – като моряшка фланелка. Време е за влизане в пристанището.

В съботен ден – специален за евреите, излязох из Ашдод, град, в който няма нужда от транспорт. Като из Западна Европа през уикенда – град пустиня. По улиците чувам само руска реч на преселници от бившия СССР. Понякога минават леки автомобили с национални флагчета. Такава тишина и спокойствие, за няколко часа човек може да се почувства в Обетована земя.

11.04. – 15.04.1994 г., преход Ашдод – Варна

Пак към Варна и по гърба ми дращят котараци. Предишния път поех дежурството, сега ми се полага почивка. Имам два варианта: или да рискувам с марш на скок до Пловдив, или да преспя на хотел, колкото да размагнетизирам. Ако не направя нито едното, нито другото, това означава сам да превърна Варна – запад в пристанище бантустан. Не, на кораб съм, не мога да се правя на железен, непоклатим, ангажиран, отстъпчив, всеопрощаващ и пренебрегващ общовалидното правило „И аз съм човек“.

16.04. – 17.04.1994 г., Варна – запад, кеят

Лудо препускане до Пловдив и обратно към Варна със смяна на четири влака. И цели 100 минути у дома. Колкото да се почувствам като гост на отсъстващия стопанин, който няма нищо общо с мен. Неприятна вест по телефона, най-близкият ми приятел – Бащаванина, е в болница за операция от язва. А разчитах да се видим за кратко на гарата.

21.04.1994 г., Ашдод – рейдът

Още ме боли главата от 100-те минути у дома. Пренапрегнато и половинчато е, не бива да си го причинявам. Залисвам се с усвояването на ново умение – вече се подстригвам сам, трябва ми само допълнително обратно огледало, за да виждам тила си. А третият помощник капитан легна болен и паникьоса екипажа. Пикае тъмна „бирена“ урина, типичен симптом на хепатит. Само епидемична обстановка ни липсва. Слава Богу, след бързи консултации с варненската транспортна болница диагнозата се оказа остра простуда.

30.04.1994 г., Волос – рейдът

Котва в 19,30 часа. Ден събота, нощта срещу Възкресение Христово. Гърците са моряци, няма да оставят християни на Великден без възможност да отидат в църквата.

01.05.1994 г., Волос – кеят

Ранната маневра приключи след малко повече от час и в 09,15 часа вече сме в пристанището. Жребият ми отреди следобедната свободна смяна. Изненадах се, че въпреки напредналото време празничната служба в църквата продължава. Заседях се със смирение в душата,  заслушан в песнопенията. Навън Волос дъхти на рибарско и яхтено море, а в зелената полифония солист е мирисът на акация. Великден.

15.05.1994 г., Хайфа – кеят

Тук вече си имам любимо място – свещеното кътче на бахаите –обетовано в Обетованата земя. Нагоре по хълма Кармел боботят строителни машини, след време там ще оживеят вавилонски легенди. На връщане се загледах в надписи на иврит. И печатни, и стилизирани, и ръкописни, все едно, поне половината букви ми приличат на извадени зъби. Ама че стоматологична асоциация.

20.05.1994 г., Василико – кеят

Кипър. След като два пъти съм бил в Тайван, сега за втори път попадам в островно пристанище. Кристалночисто море с каменна, а не пясъчна плажна ивица. Очаквах нещо по-кипарисно зелено, а попадам на лимони и пшеничена жътва. И тук пълним хамбарите с клинкер, технологията в близост да циментовия завод ми се видя доста амортизирана, но се оказа ефективна. Къс преход от Хайфа до южния бряг на Кипър, но и къс престой.

11.06.,1994 г., преход Варна – Ашдод

Ей Богу, наистина бих предпочел да си спестя третото поред междинно отбиване до Варна. Поех дежурството, през нощта местните момчета ме оставиха сам и изобщо не напуснах района на пристанището. Съгласно колективния трудов договор право на отпуск имам след 150-ия ден от качването на кораба, остава ми още половин месец до заветната граница. Сега се качиха бивши военни -  капитан, старши и трети помощник. И първото им начинание бе върху люковото закритие на втори хамбар да се очертае окръжност, която да ориентира за кацането на вертолет. Абе без микроскоп си личи, че имат каски на раменете и ако им се оставим, като нищо може да повторим първоначалното военно обучение по канижелите на главна палуба.

22.06. – 27.06.1994 г., Волос рейда – кеят

Във времето на мача Германия - Испания от световното първенство по футбол в САЩ единственият корабен телевизор върти касета с разголен филм. Новият старши помощник и компания демонстрират пренебрежение към предпочитанията на масовия потребител. Ден преди мача България – Гърция докерите самоуверено, мълчаливо и красноречиво ни показват с пръсти ушите и други отверстия, където ще ни го начукат. Но след гръмката победа на нашите юнаци с 4:0, това бяха най-хрисимите и учтиви хора.

01.07.1994 г., Ашдод – рейдът

Тягостен ден. Радиограма, че БМФ вдига с 50 на сто задграничните дневни (валутата) само на офицерския състав. Арабският квартал негодува. Няма хляб за нас на брега, сега на практика ни казват: или се филипинизирайте, или се махайте и от морето. Гледаме се лошо – нови помешчици и стари мужици. Съвсем нова социална ситуация, която няма начин да не увреди партньорството. Да разглобя и сглобя маслен сепаратор – вече не. От нас почистването и прибирането на инструментите, за същинската работа си има механик. Тръгнаха и първите спречквания в работна среда. Главният механик овреме събра всички и попита в единствено число?

- Кой ще ме намрази само защото съм избрал да вървя по този път и той, слава Богу, се е оказал печеливш.

Абсолютно прав е. Отвориха се границите. Кадърни и дефицитни, нашите капитани и механици предпочетоха парите на чужди компании, а кораби на БМФ, напълно готови за път, висят на котва пред Варна и Бургас с неокомплектован екипаж – липсва старши помощник или втори механик. А за изпълнителски състав си има азиатци и африканци, българите не са първи избор. Категорично запазвам уважение към шефа. По принцип само към капитана на кораба, който и да е той и какъвто и да е, се обръщам в учтивата форма – като към институция. Главният механик е инстанция, може на „ти“, както към всички останали на борда.

Но как се заспива със загнездилото се в главата ми изречение от руската класика: „Преди Шаро скимтеше за корица, сега Буби се мръщи на паница.“ Ето че обстоятелствата отново ме превръщат в скимтящ Шаро. Бреговата ми непълноценност се превръща в комплекс. Сам пред себе си с някаква гузност търся оправдания, че вече съм годен само за синята пустиня и железния ковчег. Пред никого няма да споменавам пасторската си проповед: Докато сме на кораба, най-важно е да минат дните, да вземем парите, да не си вадим очите и да не си бъркаме в душите.

10.07.1994 г.

Със смесената миризма на кораб и влак едва-що се прибрах у дома и започна мачът България – Германия. Какъв подарък, главоболието ми изчезна. Половин Пловдив излезе навън, по улиците се прегръщаха непознати хора.

Нейко ДАМЯНОВ