КОРАБ „ГЕО МИЛЕВ“, МОРЯШКИ ЗАПИСКИ

02.02. – 04.02.1992 г., Сингапур – кеят

Рано-рано напускаме хотела и микробусчето поема към кораба, пристигнал през нощта. В този момент се възприемам като професионален футболист, за когото някой друг се е погрижил всичко да му е наред, сега просто трябва да излезе на терена и да изиграе мача. Само че времетраенето не е фиксирано, а ориентировъчно и е добре, ако свърши в рамките на шест месеца.

Сменям младеж на 26-27 години, цивилен, бръснат, парфюмиран. Каютата, от която вече е изнесъл багажа си, просто свети. Първо искам да узная коя вахта съм и отговорът е изключително приятен. Машинното отделение е на безвахтен режим, 24 часа дежурство на механик и моторист, 24 часа почивка и два дни с работно време като в завод. И това го узнавам едва тук, в Сингапур. Корабът събира товари от индонезийски пристанища, главно махагон, по-рядко е на кей, по-често виси на котва някъде из Ява или Суматра и с товарните кранове приема стоката от шалани. Разтоварва в Хонконг и Шанхай. Ротацията е около 2 месеца и винаги включва Сингапур, където се сменя част от екипажа.

Но приятната раздумка рязко секва. Авария на кран № 1. От неразпакования си багаж първо измъквам гащеризон и гологлав се показвам на екваториалната жега. За разлика от японския „Оборище“ и руския „Каравелов“, крановете на българския „Гео Милев“ са доста по-високи и много по-лошото – работната площадка е твърде тясна, едва побира размера на обувките ми. И всичко плува в масло. Адски ме върти лявото рамо, ухапано от кандишъна в хотела. Няколко часа преизподня, докато с четвъртия механик и машинния боцман се справим с проблема. Който всъщност отвори друг проблем. Газенето в машинно масло направо скапа полиуретановите ми подметки и може да се каже, че останах бос. Боцманът ме заведе в нещо като съблекалня с куп стари обувки, зарязани от моряци, поемащи към дома. Излязох от там с ляв кец и дясна гуменка, заприличал в краката на едно от братчетата на Гаврош. Някак трябва за изкарам, докато си купя тапочки в Китай.

Все пак успях да изпратя колегата, даже помогнах да се справи с обемистия си багаж. Ние петимата пристигнахме на кораба, като в бусчето имаше място за още петима. Тези, които сменихме, натъпкаха в превозното средство само багажа си, за тях пристигна друго бусче. Нямам представа колко са се изръсили за свръхбагаж, все пак Еърбъс А310 не е кораб.

Цяла нощ срещу будистката Нова година – 4 февруари, бях с бригадата за ремонт на въздушните компресори. Индиец с бял гащеризон, чиято работа е да дава указания и да контролира изпълнението, малаец, индонезиец и китаец. Спокойно общуват на официалния в Сингапур английски. При подобни обстоятелства на „Оборище“ съм бил с френска бригада, в която имаше напълно социализиран испанец. Тук индонезиецът много ме изненада, като сподели намерението си да емигрира в Австралия. Едва ли там „тревата е по-зелена“.

В момента моята Австралия е кораб „Гео Милев“ от серията „Бай Ганьо“, заедно с „Пейо Яворов“ и „Алеко Константинов“. Би трябвало „флагман“ да бъде „Яворов“, слязъл първи от стапела на корабостроителницата, то този път нашего брата морякът е предпочел името на сродния му Бай Ганьо. Не съм си въобразявал, че на най-младия кораб от серията ще ме посрещнат „Две хубави очи“, но още със стъпването на борда ме удари „Градушка“. Е, затова пък адресът ми в сингапурския офис на БМФ започва с „Мистър“, стига някой от брега да си спомни за мен епистоларно.

06.02. – 09.02.1992 г., Джакарта – кеят

Чартьорът добре си е направил сметката какъв кораб му трябва. Само след 36 часа преход от Сингапур заставаме на кей в Джакарта. Индонезия, страна, чиито природни ресурси я поставят в привилегировано положение не само в региона.

Пристигаме в късния следобед и първите ми впечатления са неприятни. Като скакалци на палубата се появиха докери с нещо криминално в лицеизраза. „Изтърваха“ на кея още първия сапан чували с белени фъстъци. Втурна се тълпа, мълниеносно започна тъпчене на торбички, поли, престилки, джобове и пазви. И това под зоркото око на полицаите.

Въобще не ми е до фъстъците, мене ме стяга чепикът. Буквално. Ровя из гардеробчета и съблекални, където се търкалят скапани обувки, останки от предишни смени, и меря разни гнусотии. Не съм бос, но не успявам да съчетая чифт еднакви лява и дясна. Правя опити да заменя полагащият ми се сапун с дъх на харем срещу другия, тропическия, който мирише на отрова за дървеници, но не срещам партньор за бартера. Като новодошъл все още си нямам приказката с повечето от екипажа, пък и всеки пази за себе си целебната коричка. Все пак познавам трима от предишни рейсове: радиста Виктор от „Оборище“ и двамина от палубна команда, с които съм бил на „Каравелов“.

Из канижелите продават парфюми, доставени от „нощния“ магазин. Срещу сокове. Не бих дал капка срещу флакон. Изненадващо е, че някои от докерите продавачи се справят с елементарен руски. Правилото е общовалидно в цял свят: търговецът трябва да намери подходящ език за клиента. Всъщност наистина приятна ми е радиоизненадата. Късите вълни на „Хоризонт“ се губят в Червено море след излизането от Суец канал, тук ловя добре „Свободна Европа“, а, изглежда, Радио България има часови пояс за Австралия. Вдигам височината на антената извън каютата и тонът става кристален.

Джакарта мога да сбъркам с Кайро, но ми липсват минаретата. Струва ми се, че има нещичко от Хавана, може би защото не виждам доминация на азиатския стил. Висок пиедестал с факла  в центъра. Какво би трябвало да видя в светлината й? Огромен парк атракцион. Неугледна периферия, която няма нищо общо с бордеите на Латинска Америка. Модерни магазини, пренаселени улици на мегаполиса, автомобилно стълпотворение. Здрава стъпка на тойота, хонда и въобще японски колелета, конкурирани от БМВ и мерцедес. Интересно, рекламни пана са изнесени високо с балони. И улиците, и пазарите са значително по-тихи от арабските. Почти на всеки ъгъл – просяци, смирени старци и нахални хлапета. И едните, и другите са твърде много. Английският не е на мода нито в магазините, нито в опитите за общуване с таксиметрови шофьори.  Ориентират ги само моряшките паспорти. С Виктор попаднахме в християнска църква на неделна служба. Свещеник и десетки посетители, облечени строго официално в бяло-черно. Навън, на метри от входа на църквата, ни сподиря призивът на мюезин. В мюсюлманска страна сме, все пак. В Сингапур мога да изляза сто пъти и все няма да ми е достатъчно, в Джакарта дори само веднъж ми стига.

На кораба се качи ваксаджийче, покорно изу обувките на полицая, обу го с чехли и започна работа с четките при подчертано чинопочитание. Усвоен слугинаж, сякаш детето се е родило с него. Този мотив, сякаш заемка от индийския филм „Двете ваксаджийчета“, по-скоро ме изплаши. Въпреки огромното разстояние, не съм се освободил от тревогата поради ставащото в родината. Дори разликата между имащи и нямащи да зейне като паст на акула, това не може да ни се случи. Страшно е, ако децата ни и още неродените ни внуци се превърнат в лакеи. Не, това не!

„Каката“, постоянно присъствие на канижела на главна палуба, липсва, вероятно търси да заработи на друг кораб. По-скоро бих пренощувал в прегръдка с мумията на Тутанкамон.

Нейко ДАМЯНОВ