Катеренето по изоставени сгради с височина 15-20 метра, снимки от покриви с градски пейзаж, биричка на залез... За някои тийнейджъри това звучи като „готино изкарване“. За трезвомислещите родители – това е кошмар.

В столичния квартал Лозенец жена публикува кадри на двама младежи, които се изкачват по опасна външна стълба на изоставена сграда с лице към бул. „Никола Вапцаров“. Въпреки предупреждението, те не бързат да слязат. А в коментарите под сигнала – обичайните реакции: „Е, нормално е“, „И ние се катерихме навремето“, „Младостта е безразсъдна“.

Не. Не е „нормално“.

Нормално е децата да играят, да мечтаят, да се вълнуват. Но не и да се излагат на смъртна опасност заради лайкове или скука. Нормално е родителите да знаят къде са децата им, а не да се чудим кое следващо момче или момиче ще падне от високо и ще бъде споменавано „в минало време“.

Ето какво написа столичанка под поста на Nedialka Todoranova във Facebook:

Няма нищо лошо в тинейжърска "лудост", "адреналин" и наистина преценен риск! Пиша това, защото вчера станах свидетел на разговор на буквално деца, на не повече от 13-14г, които се подстрекаваха вечерта да си купят бири и да се качат на покрива(където и да е) да гледат София от високо?!?!?!

Явно катеренето по покриви е Срашна тенденция в подрастващите!

Майка съм на по-малко дете и с ужас ще споделя, че ме тревожи тенденцията! А за всички нагоре написани малоумни коментари,ще кажа-дано да пази Бог нечие дете да е в новините, паднало от 20-30 метра след употребата на алкохол, вейпове, опиати и енергийни напитки в повече!

Плюс това, всяка заинтересована майка, може да припознае своето дете в снимките на дамата! А за всички, които с ирония подхождате към поста, бих пожелала да не е вашето дете!

Това не е алармизъм. Това е реалност. Подобни случаи зачестяват – а с тях и фаталните инциденти. Покривите не са сцена за адреналин, те са граница между живота и един миг невнимание. На ход сме ние – възрастните. Родителите. Общината. Учителите. Обществото. Да спрем да се заблуждаваме, че „така е било винаги“. Защото понякога „винаги“ свършва трагично.