Бялата лястовица на Йовков се превърна в символ на надеждата. За нея хората питаха, търсеха я и вярваха, че срещата с нея може да промени нечия съдба. Близо век по-късно, далеч от добруджанските поля, една друга необичайно светла птица се появи в Монтана. Не носеше обещание за чудо, не летеше високо в небето и дори не изглеждаше особено впечатлена от собствената си необикновеност. Просто си подскачаше по мокрия тротоар.

И ако Йовков беше жив, вероятно щеше да намери история и в нея. Защото понякога необикновеното не идва с разперени криле, а с две тънки крачета и навика да търси трохи.

Малкият пернат герой е почти изцяло бял. Само няколко кафяви петна по главата и крилата издават, че става дума за врабче, което природата е оцветила по-различно от останалите.

Птицата е заснета от Георги Арнаудов в Монтана. Мъжът очевидно е осъзнал, че пред обектива му е попаднало нещо необичайно.

„Успях да заснема нещо, което се вижда веднъж в живота, а някои дори нямат тази възможност!“, написа той, споделяйки видеото в социалните мрежи.

И макар определението „веднъж в живота“ да звучи силно, вълнението му е разбираемо. Свикнали сме да виждаме врабчета навсякъде. Те са толкова обичайна част от градския пейзаж, че почти са станали невидими за нас. Но бяло врабче? То определено заслужава втори поглед.

Науката, разбира се, има далеч по-прозаично обяснение от литературата.

Възможно е птицата да е с левцизъм - генетично обусловена особеност, при която пигментацията на перата е намалена. Затова някои птици се раждат с необичайно светло или почти изцяло бяло оперение, като същевременно запазват тъмния цвят на очите си.

Това ги отличава от истинските албиноси, при които липсата на меланин засяга и очите. По кадрите от Монтана не може да се постави категорично заключение, но окраската на врабчето е съвместима именно с левцизъм.

Има и една малка несправедливост в цялата история. Докато за хората необичайното врабче е любопитна находка, за самата птица светлите пера могат да се окажат недостатък. Те я правят по-забележима в определена среда, включително за хищниците.

Но да се върнем към Йовков. В „По жицата“ бялата лястовица беше много повече от птица. Тя беше надеждата, от която хората имат нужда дори когато не знаят дали чудото съществува. Врабчето от Монтана, разбира се, няма подобна мисия. То не обещава изцеление, не променя съдби и едва ли подозира, че вече е звезда в социалните мрежи.

И все пак има нещо хубаво в тази история. Във време, в което телефоните ни непрекъснато показват катастрофи, скандали и лоши новини, един човек е спрял, за да снима врабче.

Не защото прави нещо изключително. А защото просто е различно.

И може би точно това е най-хубавото в цялата случка - че все още има хора, които забелязват малките чудеса по тротоарите. Йовков имаше своята бяла лястовица. Монтана вече има своето бяло врабче.