Варна вече си има нов туристически знак. Не сочи към Морската градина. Не обещава гледка към морето. И едва ли ще попадне върху магнитите за хладилник.

На малката табелка пише: „Аз обичам Варна“.

Забита е до разбита настилка, разпилени пластмасови ограничители и място, което очевидно отдавна чака някой да си свърши работата.

Идеята е на Владимир Петров. Той е решил да поставя такива табелки край проблемните точки на града. Не за да ги украсява, а за да им сложи рамка. Защото явно има неща, които можеш да подминаваш с месеци, но щом забиеш до тях сърчице, изведнъж започват да се виждат.

На втория кадър „Аз обичам Варна“ вече стои до отводнителен канал край пътя. Част от тежките решетки са разместени и между тях зее отвор.

Тук градската философия е проста: знаеш, че е там, заобикаляш и продължаваш.

Докато някой не пропадне. Тогава всичко ще се задвижи удивително бързо.

Ще пристигнат екипи. Районът ще бъде ограден. Ще се търси кой отговаря. Ще се обяснява кога е получен сигналът, кога е препратен, кой го е завел и защо ремонтът не е извършен. Някой вероятно ще каже, че проблемът е бил известен.

Той обикновено е известен.

„Варна е един оксиморон последните години. Всеки ден подминаваме неща, които са фундаментални и важни“, пише Петров в публикацията си.

После описва и познатия финал - когато нещо вече се случи, започва „зверски десант“, за да бъде решен проблемът.

И точно тук малката табелка престава да бъде шега.

Защото най-опасните дупки в един град не са непременно най-дълбоките. Най-опасни са онези, с които всички вече са свикнали.

Шофьорът знае къде да завие. Пешеходецът знае къде да прескочи. Съседите знаят откога е счупено. Общината вероятно също знае. Получава се почти идеална система - проблемът е известен на всички и решен от никого.

Петров предлага собствена система за сигнализация.

„Ще слагаме такива табелки на местата, където всеки ден подминаваме, а тихо нищо не се прави“, казва той.

И има нещо прекрасно безпощадно в избора точно на „Аз обичам Варна“.

Защото любовта към един град не е само да снимаш залеза над морето. Понякога е да посочиш с пръст грозното и да откажеш да приемеш, че „то си е така“.

Затова нека табелките стоят.

До дупката. До счупената решетка. До разпадащия се тротоар. До всичко онова, което чака да стане достатъчно опасно, за да заслужи внимание.

Може дори да се окажат полезни за институциите.

Щом видят „Аз обичам Варна“, ще знаят къде Варна има нужда от малко повече любов.