На година и два месеца човек обикновено тепърва опознава света. Кое как се казва, къде се ходи, какво може да се пипа. Оказва се, че на тази възраст може да бъде научено и още нещо - боклукът се хвърля в кошчето.

По-трудната част, изглежда, е този урок да остане научен и на 10, 13, 30 или 40 години.

Една детска площадка се превърна в доста неприятна илюстрация точно на това. Майка отива там с дъщеря си и заварва картина, която снимките показват достатъчно добре - играчки са пръснати от единия до другия край, а сред тях, по думите ѝ, има клечки от сладолед, опаковки от солети и вафли и фасове.

Първата ѝ реакция е да си тръгне. Само че детето влиза.

„Дъщеря ми, която е на година и два месеца, влезе, огледа се, наведе се, взе някакъв боклук и го хвърли в кофата“, разказва жената.

И така планът за игра се променя.

„Явно днес няма да играем, ще чистим след задниците на съседите и децата им“, пише ядосаната майка.

Тук историята можеше да приключи като поредния сигнал за мръсна площадка. Само че проблемът не е в една клечка от сладолед. Нито в една забравена количка.

Проблемът е в онова удобно разбиране, че щом нещо е общо, значи някой друг ще го оправи.

Жената твърди, че на площадката редовно идват деца на възраст 10-13 години. Според наблюденията ѝ част от тях оставят играчките след себе си, катерят се с кални обувки по съоръженията, крещят и бутат по-малките. Тя не спестява критиката и към родителите, които според нея често са наблизо, но не реагират.

И тук контрастът става почти абсурден.

„Иронията е, че дете на 1 година прибираше играчки, оставени след деца десет пъти по-големи от нея“, пише майката.

Само три дни по-рано тя оставила на площадката пластелин в кутийки и чувал с играчки, за да могат децата да ги използват. При следващото ѝ идване част от играчките вече били счупени, а пластелинът - събран на една топка и оставен да изсъхне. Жената твърди, че е изхвърлила около една трета от донесеното.

После идват снимките „след“.

Играчките са събрани. Количките са наредени край оградата. Площадката отново прилича на място за игра, а не на терен, който всички използват и никой не смята за свой.

И тук вече няма особено значение кой точно е оставил конкретната играчка или опаковка. И няма смисъл да се води разследване кой е хвърлил конкретния фас.

Защото въпросът на майката е много по-неприятен:

„Много ми е интересно вкъщи дали газите върху купища играчки дни наред? Фасовете пред входната врата ли ги мятате? Или пък на килима в хола?“

Вероятно не. Защото вкъщи е „нашето“. А площадката е „общата“.

Само че „общо“ не е синоним на „ничие“. Това е и посланието, което жената оставя след чистенето: „Нека учим децата си не само да ползват, а и да пазят.“

Всъщност в тази история детето вече го е научило.

Остава ред на възрастните.