„Аз съм майка. Единственото, което искам, е детето ми да живее.“

Това не са думи от филм. Не са и преувеличение, написано в момент на отчаяние. Това е викът на една майка, която всеки ден гледа как 2-годишният ѝ син оцелява благодарение на апарат.

Малкият Арас води битка, която никое дете не би трябвало да води.

Всичко започва през януари с нещо, което изглежда познато на почти всяко семейство – кашлица и висока температура. Диагнозата е грип А. Детето е прието за лечение, а родителите вярват, че след няколко дни всичко ще остане зад гърба им.

Само че два дни по-късно животът им се преобръща.

„Детето ми спря да уринира. Започна да се подува. Посиня пред очите ми. Никога няма да забравя този момент“, разказва майката Насие Зенур Миман.

Следва спешна битка за живота на Арас. Лекарите успяват да го върнат, но от този ден нататък нищо вече не е същото.

От 22 януари 2026 година малкото момче е на диализа всеки ден. Без изключение. По два часа. Всеки Божи ден.

„Ако пропуснем дори един ден, състоянието му веднага се влошава“, споделя майката.

Семейството напуска дома си и остава далеч от близките си, за да може детето да продължи животоподдържащото лечение. Дните им минават между болнични стаи, апарати, тревога и страх. А единствената надежда за нормален живот е бъбречна трансплантация.

Първоначално семейството стартира дарителска кампания с надеждата, че необходимата сума ще бъде по силите им. Благодарение на огромната вълна от съпричастност за кратко време са събрани над 10 000 евро, а родителите добавят още толкова лични средства.

Тогава вярват, че най-тежкото е зад тях.

Но идва нов удар.

След допълнителни генетични изследвания лекарите установяват, че състоянието на Арас е много по-тежко от очакваното. Вместо трансплантацията да бъде следващата стъпка, детето първо трябва да премине през продължително и тежко лечение, за да бъде стабилизирано.

В момента Арас е в Детска реанимация.

„Всеки ден е изпитание. Всеки ден гледаме как малкото ни дете се бори за живота си“, пише майката.

Разходите растат непрекъснато, а необходимата сума вече достига около 60 000 евро – непосилна за семейството.

И въпреки всичко, една майка продължава да се държи за надеждата.

Надеждата, че детето ѝ някой ден ще може да живее без машини. Да играе. Да тича. Да има детство.

Защото понякога между едно дете и шанса му за живот стоят хора, които просто решават да помогнат.