Не излизайте в отпуск! Не, това не е съвет. Нито предупреждение.

Това е вик. От онези, които не изричаш на глас, защото знаеш, че звучат абсурдно. Но днес ми идваше да го напиша с огромни букви:

НЕ ИЗЛИЗАЙТЕ В ОТПУСК!

Защото отпускът е коварно нещо. Кара те да повярваш, че светът е нормален.

Че най-важният въпрос е дали морето е спокойно. Че вечерите ухаят на сол и жасмин. Че хората се разхождат бавно, смеят се без причина и най-голямата дилема е риба или калмари за вечеря.

Само седмица по-късно се прибираш, сядаш пред компютъра, отпиваш първата глътка кафе... и реалността те шамаросва толкова силно, че чак се чудиш дали изобщо си бил на същата планета.

Отваряш новините.

И разбираш, че докато ти си броил залези, някой е броил жертви.

Двама българи, открити мъртви по гръцките плажове. Баща и дете, пометени на пешеходна пътека. Жена, убита от моторист. Пребита жена, намерена безпомощна. Фатален сблъсък с електрическа тротинетка. Порше на пешеходна алея. Възпитателка, тормозила деца. Пиян шофьор с четири промила. Осемнадесетгодишен, забил кола в дърво. Автомобил върху тротоар. Дете в тежко състояние. Мъж, преоблечен като полицай.

И това е само началото на работния ден.

Понякога си мисля, че ако някой извънземен поиска да разбере как живеем, не бива да му показваме статистики. Достатъчно е да му дадем новинарския поток за един понеделник. След пет минути или ще си тръгне ужасен, или ще реши, че това е сценарий за черна комедия.

Най-страшното е, че вече не се изненадваме. Прелистваме трагедиите със скоростта, с която преди разглеждахме снимки от почивката. Един убит. Следваща новина. Катастрофа. Следваща. Насилие. Следваща. Дете. Следваща. Все едно човешката болка е превърната в безкраен новинарски скрол, който палецът механично избутва нагоре.

Някъде по пътя свикнахме с ненормалното. Толкова свикнахме, че вече истинската новина би звучала така: „Днес никой не загина на пътя. Никой не преби жена. Никой не качи кола върху тротоар. Никой не реши, че законите важат за останалите.“ Това вече би било извънредно.

Казват, че отпускът зарежда. Вярно е. Морето успява за няколко дни да измие от човека шума, напрежението, гнева. Само че новинарската действителност има особен талант - връща всичко обратно за около шест минути. Засичала съм го.

И тогава осъзнаваш нещо много тъжно.

Проблемът не е, че светът се е побъркал през седмицата, в която си бил на море. Не. Светът си е бил същият. Просто за няколко дни си си позволил лукса да не го гледаш.

А после се връщаш. Сядаш пред монитора. Отваряш първата новина. После втората. После десетата. И сякаш някой бавно затваря прозореца, през който още преди часове се чуваха вълните.

Морето не може да оправи света. Но поне за няколко дни успява да ни убеди, че той все още си заслужава. Докато не се върнем. И не си припомним защо всяка сутрин някой трябва да разказва тези истории. Колкото и да боли. Защото ако спрем да ги разказваме, няма да изчезнат трагедиите. Ще изчезне единствено шансът някой да се засрами, да се замисли или да промени нещо.

Ние, журналистите, често сме обвинявани, че показваме само лошото. Истината е по-неприятна. Ние не го измисляме. Само го подреждаме в заглавия. И понякога, когато всички тези заглавия се наредят едно до друго, самата реалност започва да прилича на диагноза.

А утре сутрин новинарският поток пак ще тръгне. И аз пак ще го отворя.

Само че днес... за няколко секунди ми се прииска никога да не бях затваряла куфара.