Баба, която до вчера е гледала внучето, водила го е на разходка и го е приспивала, внезапно се превръща в нежелан човек. Посещенията спират, телефонът мълчи, а срещите с детето вече зависят от разрешението на родителите. Писателката Розмари Де Мео нарича това явление „забранената баба“.

В дълга и емоционална публикация тя насочва вниманието към семейни конфликти, при които родители прекъсват или силно ограничават връзката между своите деца и техните баби и дядовци.

Според Де Мео темата рядко стига до публичен разговор заради болката и срама, които носи. За мащаба на проблема свидетелствали и делата, заведени от баби и дядовци с искане съдът да определи режим за срещи с внуците им.

„Оказва се, че в българските съдилища са зачестили делата за режим на виждане, заведени от баби и дядовци. Не от родителя, чието право след развода е отнето, а от баби и дядовци, чието право да общуват с внуците си е сериозно погазено“, пише тя.

Когато грижата се превърне в „намеса“

Причините обикновено започват с познати семейни спорове. Бабата дава непоискан съвет, оспорва решение на родителите, носи подаръци или нарушава въведено правило. Натрупаното напрежение постепенно променя отношенията.

Появяват се условия: посещения само след предварителна уговорка, забрана детето да остава насаме с баба си или пълно прекратяване на контактите.

От гледната точка на родителите това може да бъде опит да защитят авторитета и границите си. Бабата обаче невинаги разбира кое нейно действие е довело до толкова тежка последица.

„За нея остава дълбокото усещане за болка, унижение от собственото ѝ дете и несправедливост. Но най-вече огромната болка от прекъсване на връзката с най-скъпото същество на света, внучето ѝ“, посочва Де Мео.

Авторката признава, че всеки случай има различни обстоятелства и че отношенията между поколенията не могат да бъдат поставени под общ знаменател. Нейната основна теза е, че конфликтът между възрастните не бива автоматично да лишава детето от човек, когото то обича.

Какво казва законът

Българският Семеен кодекс защитава възможността бабите и дядовците да поддържат лични отношения с внуците си.

Съгласно чл. 128 те могат да поискат от районния съд по настоящия адрес на детето да определи режим за контакти, когато това е в интерес на детето. Такова право има и самото дете.

Върховният касационен съд приема, че при решението трябва да бъдат отчетени възрастта и емоционалното развитие на детето, връзката му с бабата и дядото, техните възможности да полагат грижи и влиянието им върху неговото развитие. Водещият критерий не е кой от възрастните е прав в семейния спор, а какво е най-добро за детето. Върховен касационен съд

Съдът подчертава още, че конфликтът между родителите и бабата или дядото не е решаващ сам по себе си. Детето няма интерес да бъде отчуждено от свои близки, освен ако контактите с тях вредят на неговото възпитание и развитие.

Твърдението на Де Мео, че бабите печелят 80% от подобни дела, не е подкрепено с официална статистика в публикацията ѝ. Законът не гарантира режим във всеки случай. Съдът преценява конкретните отношения и може да откаже срещи или да наложи защитни мерки, ако вижда риск за детето.

Гласът, който често остава нечут

Най-тежката част от семейния конфликт може да се окаже тази, която възрастните не виждат. За детето бабата не е „страна по спор“, а близък човек, който внезапно изчезва от живота му.

Де Мео описва объркването, вината и конфликта на лоялност, които могат да възникнат, когато детето усеща, че няма право да обича човек, отхвърлен от родителите му.

„Баба ме обича много и аз я обичам. Но мама изгони баба, а тя е нейна майка. Значи следващият може да съм аз“, представя авторката детския страх.

Тя предупреждава, че детето може да спре да задава въпроси и привидно да приеме раздялата. Мълчанието обаче невинаги означава, че е забравило. То може просто да се е приспособило към решение, върху което няма никакъв контрол.

„Преди да отрежете, опитайте се да лекувате“

Розмари Де Мео поставя родителите на първо място и признава правото им да определят правилата за своето дете. Призивът ѝ е властта им да не се превръща в наказание, насочено към бабата, но понесено от внучето.

„Не е ли най-важно около детето да има възможно най-много хора, които го обичат? И ако тези хора не се разбират добре помежду си, не трябва ли да преодолеят това, за да е щастливо детето?“, пита тя.

Позицията ѝ е свързана и с лична история. Самата писателка е отгледана до голяма степен от своята баба, при която по-късно живее със съпруга и детето си. Нарича я „моя човек“ и признава, че след смъртта ѝ се е почувствала осиротяла.

„Преди да отрежете, опитайте се да лекувате. Може би първо себе си“, призовава Де Мео.

И завършва с изречението, в което събира цялата болка от своя текст:

„Никога, никога, никога не забранявайте бабите!“