Има една рокля, която пазим за специален повод. Едни обувки, които още не сме обули. Едно пътуване, което все отлагаме. Един разговор, за който все не намираме време. И едно „обичам те“, което оставяме за после, защото сме убедени, че ще имаме още хиляди възможности да го кажем. Живеем така, сякаш утрешният ден ни принадлежи.

„Носете си новите дрехи, момчета“, пише Стефан Цанев.

Колко много живот има в тези няколко думи. И колко непоносима болка могат да поберат след поредната трагедия на български път.

Вчера отново загинаха хора. Хора, които сутринта са имали планове. Които са бързали за работа, за вкъщи, за среща. Които са очаквали вечерта да отключат входната врата, да оставят ключовете на обичайното място и да продължат живота си. Не са знаели, че за някои от тях този ден няма да има вечер.

А ние отново броим жертвите. Броим ги по магистрали, по първокласни пътища, по малки отсечки между два града. Броим ги в новинарските емисии, в полицейските бюлетини, в статистиките на институциите. И сякаш забравяме, че никой от тези хора не е число.

Всеки е бил нечие дете. Нечия майка. Баща. Брат. Сестра. Любим човек. Някой, когото са чакали за вечеря. Някой, за когото телефонът още ще звъни, макар че вече няма кой да отговори.

И тук искам да кажа нещо съвсем ясно: не ме интересува кой от коя партия е. Не ме интересува колко пари има, каква кола кара и с кого се познава. Не ме интересува кой на кого е човек, кой е бил на власт вчера и кой се надява да бъде утре. Интересува ме единствено човешкият живот.

Защото в ковчега няма джобове за пари. Няма място за власт, влияние или привилегии. Няма значение колко скъп е бил автомобилът, каква длъжност си заемал и колко хора са вдигали телефона, когато си им се обаждал.

На пътя всички сме еднакво смъртни. И всички имаме еднакво право да стигнем живи там, накъдето сме тръгнали.

Това право не трябва да зависи от регистрационния номер на автомобила. От фамилията. От банковата сметка. От това дали някой познава министър, полицай, прокурор или депутат.

То принадлежи еднакво на човека в най-евтината кола и на онзи в най-скъпата. На шофьора на камион, който изкарва прехраната си на пътя. На майката, която води детето си на училище. На възрастните хора, тръгнали към лекар. На младите, които още дори не са започнали да живеят истински.

И никой няма право да се държи така, сякаш неговото бързане струва повече от чуждия живот. Нито зад волана. Нито зад бюрото, от което се вземат решения за безопасността ни.

Защото отговорността не започва в момента на катастрофата. Тя започва много по-рано.

Когато някой реши да кара с опасна скорост. Когато изпревари без видимост. Когато погледне телефона си. Когато седне зад волана след употреба на алкохол или наркотици.

Но и когато опасен участък остава без необходимите мерки. Когато сигналите за проблеми се трупат, а решенията се бавят. Когато контролът не успява да предотврати опасното поведение. Когато след поредната трагедия чуваме обещания, но не получаваме ясен отговор какво действително ще се промени.

Не всяка катастрофа има една и съща причина. Не всяка смърт е можело да бъде предотвратена по един и същи начин. Вината трябва да се установява с доказателства, а не с присъди в социалните мрежи.

Но безопасността на пътя не може да започва и да приключва с търсенето на виновен след погребението.

Искам институциите да говорят не само за санкции, а за предотвратени трагедии. Не само за проверки след инцидент, а за постоянен контрол. Не само за километри ремонтирани пътища, а за това дали по тях хората действително пътуват по-безопасно.

Искам след всяка тежка катастрофа да знаем какво е установено, какво е било пропуснато, кой носи отговорност и какви мерки са предприети, за да не се повтори същото.

Защото венците не са мярка за пътна безопасност. Минутата мълчание не е решение. И съболезнованията, колкото и искрени да са, не могат да върнат никого.

Но има и нещо, което не бива да премълчаваме. Държавата не седи зад всеки волан. Там сме ние.

Ние, които понякога бързаме прекалено. Които се ядосваме на по-бавния шофьор. Които си позволяваме „само за секунда“ да погледнем екрана. Които понякога забравяме, че отсрещната кола не е препятствие, а нечий живот.

Не можем да искаме безопасни пътища, ако самите ние отказваме да бъдем отговорни на тях. И не можем да очакваме отговорност от институциите само в дните, когато трагедията е достатъчно голяма, за да попадне на първа страница. Защото катастрофите не започнаха вчера. И няма да свършат с утрешната новинарска емисия.

Докато четем тези редове, някой пътува към дома си. Някой вози детето си. Някой отива на работа. Някой се прибира при родителите си, които отдавна не е виждал.

Всеки от тях има право да пристигне. Не привилегия. Не късмет. Право.

Иска ми се да спрем да приемаме смъртта по пътищата като неизбежна част от живота в България. Да спрем да се утешаваме, че „така е навсякъде“. Да спрем да свикваме с черните ленти, със снимките на млади лица и с некролозите, които никога не е трябвало да бъдат отпечатвани.

Защото най-страшното не е само, че губим хора. Най-страшното е, че рискуваме да загубим способността си да се потрисаме.

А някъде днес има майка, която ще отвори гардероба на детето си. Ще види дрехите му. Може би и онези, които е пазело за специален повод. И ще трябва да продължи да живее в свят, в който детето ѝ вече го няма.

„Носете си новите дрехи, момчета.“

Носете ги. Обичайте. Живейте. Не отлагайте хубавото за утре.

Но когато тръгнете на път, помнете, че човекът в автомобила до вас също има утре, което иска да изживее. И че човекът срещу вас също има дрехи, които още не е облякъл. Мечти, които още не е сбъднал. Хора, които го чакат. Не му отнемайте всичко това.

А към онези, които управляват, контролират, строят и поддържат пътищата ни, имам само едно настояване: направете така, че правото ни да се прибираме живи да не зависи от случайността.

Защото никой не тръгва на път, за да умре.

И никой не бива да бъде изпращан от дома си така, сякаш го виждат за последен път.