"Съединението прави силата". Надписът стои върху фасадата на Народното събрание. Виждаме го върху държавния герб, чуваме го в политически речи и го повтаряме особено често около 6 септември.

Тази неделя се навършват 141 години от историческия 6 септември, когато Източна Румелия излиза от границите на Османската империя и се съединява с Княжество България. Тогава целта и посланието е ясно - България е една, България е единна.

141 години по-късно страната ни вече няма физическа граница, която трябва да премахне между две свои части. Има обаче други граници. Те не са върху картата на страната, няма гранични пунктове по тях и никой не иска паспорт, за да ги прекосиш. И все пак понякога изглеждат много по-трудни за преминаване.

През 1885 г. човек е можел физически да прекрачи линията между Княжество България и Източна Румелия. Днес разделителните линии преминават не през земята, а през самото общество - между семейства, приятели, поколения, съседи и непознати. И проблемът не в това, че спорим. Проблемът е, че вече различното мнение като че ли престана да бъде повод за разговор, а е причина да поставим човека отсреща в друг лагер - да го изолираме, дори да отречем правото му на различна гледна точка. Вместо да спорим с аргументите му, все по-често спорим с представата си за това какъв човек е той.

Политика, война, Русия и Европа, еврото, ценности, поколения – през последната година редица теми не просто предизвикаха спорове, а очертаха все по-дълбоки линии между отделни части на обществото. По някои от тях разговорът сякаш започва едва след като вече сме решили кой е „наш“ и кой е „чужд“.

Сто четиридесет и една години след Съединението страната ни географски остава цяла. Но сме далеч от единни, тъй като най-простите казуси и теми успяват да ни разделят. В навечерието на празника екипът на GlasNews разгледа темите, които през последните месеци най-силно разделиха обществото ни. Ето три различни начина, по които България се разделя.

Дори победата не ни обединява – Евровизия

Има моменти, в които една държава би трябвало поне за няколко часа да забрави различията си. Спортен триумф, международно признание, победа на световна сцена. Такъв момент видяхме на 30 септември миналата година, когато в София подобаващо посрещнаха сребърните медалисти от Световното по волейбол.

Но тази година, поне до този момент, не успяхме да намерим едно подобно постижение, което да ни обедини толкова силни. Не е като да е нямало. Наши представители грабнаха два бронзови медела на Зимните Олимпийски игри - втората най-успешна олимпиада за страната ни. Дори инцидентът на ски писта в Чехия с Малена Замфирова, голямата надежда на зимните спортове у нас, която е и включена и в списъка на GlasNews за "авторитетите днес", не успя да ни обедини чак толкова силно. 

Но нито един от тези моменти не произведе обществената емоция, която предизвика друго, безпрецедентно за България постижение.

Победата на DARA на „Евровизия“.

@glasnews Дара и “Бангаранга” донесоха ПЪРВАТА ПОБЕДА НА БЪЛГАРИЯ в конкурса “Евровизия”! #Евровизия #Дара #българия #новини #fyp ♬ original sound - GlasNews.bg

Тя изненада почти всички – от букмейкърите до голяма част от българската публика. За първи път България застана на върха на най-големия музикален конкурс в Европа. На пръв поглед това изглеждаше като почти идеалния повод за национално празнуване. Оказа се и почти идеален повод за ново разделение.

Още в часовете след победата социалните мрежи се изпълниха не само с поздравления, но и със спорове. За едни успехът на DARA беше исторически момент и доказателство, че България може да бъде забелязана и оценена на международната сцена. За други победата не беше повод за гордост, а причина да поставят под съмнение всяка ценност зад песента и артиста.

„Bangaranga“ престана да бъде просто заглавието на песента победител. За едни то се превърна в символ на най-големия български успех в историята на конкурса. За други – в нарицателно за всичко, което не харесват в съвременната попкултура и в самата „Евровизия“.

И тук въпросът не е дали човек е длъжен да харесва песента. Разбира се, че не е. Нито една победа не задължава цяло общество да има еднакъв музикален вкус. По-интересно е друго: защо дори в момент, в който български представител постига нещо, което никой преди него не е успявал да направи, толкова бързо преставаме да говорим за самото постижение и започваме да се делим на „за“ и „против“? 

Победата на DARA показа една от най-безобидните на пръв поглед линии на разделение в обществото ни – тази на вкуса. Но показа и колко лесно вкусът може да престане да бъде личен избор и да се превърне в присъда за човека отсреща.

Не харесваш песента – значи не подкрепяш България. Радваш се на победата – значи приемаш безкритично всичко, което конкурсът представлява. Между тези две крайности остава все по-малко пространство за най-простата възможност: да признаеш успеха, без непременно да харесваш песента, или да критикуваш песента, без да омаловажаваш успеха.

Може би точно там се крие и по-големият проблем. Все по-трудно оставяме едно събитие да бъде просто събитие. То трябва да се превърне в позиция. А позицията – в принадлежност към лагер.

Така дори победата може да ни съедини само за миг. След това отново започваме да чертаем новите граници помежду ни.

Когато парите се превърнат в идентичност – еврото

Може би най-яркият пример днес за разделението е еврото. Единната европейска валута отдавна престана да бъде само икономически въпрос. За част от обществото тя е символ на европейската принадлежност на България, на по-дълбоката интеграция и на окончателното отдалечаване от периферията на Европейския съюз. За други еврото се превърна в символ на загуба – на лева, на част от националната идентичност, на контрол върху собствените ни пари и, според страховете на мнозина, на покупателна способност.

И точно тук спорът за валутата започна да прилича все по-малко на разговор за икономика и все повече на спор за това каква България искаме да бъдем.

Да подкрепяш еврото вече не означава непременно само да вярваш, че то ще бъде полезно за икономиката. В очите на противниците му това често те поставя в лагера на „евроатлантиците“, „глобалистите“ или хората, готови да се откажат от национален символ. Да си против него пък нерядко е достатъчно, за да бъдеш определен като „проруски“, „изостанал“ или противник на европейското бъдеще на страната.

Така една валута започна да казва нещо за човека още преди той да е обяснил аргументите си.

В обществения спор постепенно остана все по-малко място за нюансите – за човека, който подкрепя еврото, но се страхува от ръст на цените; за онзи, който държи на лева, без това да означава, че иска България извън Европейския съюз; или за хората, които просто не са убедени, че разполагат с достатъчно информация, за да заемат категорична позиция.

А именно тези нюанси са първите жертви на разделението.

Защото когато парите се превърнат в идентичност, спорът вече не е само за това с какво ще плащаме в магазина. Той става спор за принадлежност – към Европа или към националното, към промяната или към познатото, към „нашите“ или към „другите“.

И ако при „Евровизия“ лагерите се очертаха около вкуса, при еврото линията мина много по-дълбоко. През портфейлите ни, през страховете ни и през представата ни за бъдещето на България.

Не вярваме на никого - "Петрохан"

Ако при „Евровизия“ спорът беше за вкус, а при еврото – идентичността, случаят „Петрохан“ разкри една много по-дълбока разделителна линия в обществото ни – доверието.

На 2 февруари България осъмна с новината за три тела, открити пред опожарената хижа „Петрохан“. Седмица по-късно още три тела бяха намерени в кемпер край връх Околчица. Шестима загинали, множество неизвестни и разследване, което в първите дни остави повече въпроси, отколкото отговори.

Информационният вакуум обаче не остана празен за дълго.

Докато разследващите работеха по различни версии, социалните мрежи вече бяха издали своите присъди. Появиха се десетки хипотези – от организирано престъпление и политически зависимости до секти, прикриване на престъпления и далеч по-крайни конспиративни сценарии. 

За едни всяко официално съобщение беше доказателство, че институциите работят. За други същото съобщение беше поредното доказателство, че нещо се прикрива.

Точно тук „Петрохан“ престана да бъде само криминален случай.

Той се превърна в тест за това на кого изобщо сме готови да вярваме.

В едната страна застанаха хората, които настояваха да се изчакат експертизите, разпитите и доказателствата. В другата – онези, за които липсата на бързи и категорични отговори беше достатъчна причина да приемат, че официалната версия няма как да бъде цялата истина.

А между тези два лагера отново остана все по-малко пространство за съмнение, търпение и онова простичко „не знаем“.

Случаят показа колко опасна може да бъде комбинацията между обществено недоверие и информационен вакуум. Когато институциите говорят недостатъчно или неубедително, празното пространство бързо се изпълва с версии. А когато доверието вече е разклатено, фактът, че дадено твърдение няма доказателства, невинаги е достатъчен, за да бъде отхвърлено.

Така трагедията се превърна в още една разделителна линия – между онези, които вярват на официалната информация, и онези, които са убедени, че истината винаги е някъде другаде.

И може би именно „Петрохан“ показа най-ясно един от големите проблеми на днешна България: не просто че имаме различни версии за случващото се, а че вече все по-трудно можем да се съгласим дори кой има правото да установи фактите.

Защото общество, което не вярва на институциите си, неизбежно започва да търси свои истини. А когато всеки има своя истина, общата реалност постепенно започва да изчезва.

Не различията са проблемът

Съединението не означава единомислие. В никакъв случай. Съединението не означава, че всички харесват "Bangaranga", не означава и, че че всички трябва да искат еврото или, че вярват на властта.

Напротив – различията са естествена част от всяка демокрация. Те могат да бъдат полезни, когато пораждат спор, аргументи и желание да разберем другата гледна точка. Проблемът започва тогава, когато различието се превърне в невидимата разделителна ивица.

Когато човекът отсреща вече не е просто някой, с когото не сме съгласни, а „враг“, „предател“, „прост“, „продаден“ или част от някакъв лагер, който автоматично трябва да отхвърлим. Когато спираме да слушаме аргументите му, защото предварително сме решили какъв е той. Когато принадлежността стане по-важна от разговора.

През 1885 година българите също не са били еднакви. Имали са различни политически възгледи, интереси и страхове. Съединението не е станало възможно, защото всички са мислели еднакво, а защото в един определен момент една обща цел е успяла да бъде по-силна от различията.

Сто четиридесет и една години по-късно България вече е съединена на картата. Предизвикателството е друго – да останем едно общество, дори когато сме разделени по почти всеки голям въпрос. Може би точно това трябва да означава „Съединението прави силата“ днес. Не да заличим различията помежду си, а да не позволяваме те да заличат общото между нас.

Надписът върху Народното събрание ще остане там и след 6 септември. Въпросът е дали и ние ще помним смисъла му, когато празникът отмине.