Най-дългото животно, което видях в Зоопарк Бургас, беше опашката.

Започваше още от паркинга. После се проточваше пред касите. Появяваше се отново пред кафенето, където се продават отделните билети за капибарите, и накрая послушно се нареждаше пред самото им заграждение.

Някъде между третото и четвъртото чакане започваш да се чудиш дали си дошъл на семейна разходка, или участваш в експеримент за човешкото търпение.

Иначе рекламата звучи прекрасно. Контактни зони, капибари, мини прасенца, алпаки, гигантски костенурки. Децата могат да докосват животните, да ги галят и хранят. Точно онзи тип преживяване, заради което събираш две деца, вземаш майка си под ръка и потегляш с увереността, че те чака приятен семеен ден.

После пристигаш. Паркингът на пръв поглед изглежда достатъчно голям. В 11:30 часа обаче свободното място вече е рядък животински вид, който не се среща в естествената си среда.

Автомобили обикалят, хора дебнат кой ще потегли, а всяко освободено ъгълче предизвиква мигновена миграция на поне трима кандидати. След известно въртене успявам да наместя колата в малко пространство и тръгвам към входа, горда от шофьорските си умения.

Оказва се, че това е последната победа за деня. Пред касите ни чака близо половин час опашка. И докато стоим, имаме достатъчно време да се запознаем с философията на мястото. Тя се състои главно от думите „не се“.

Не се пуши. Не се късат цветята. Не се докосват мрежата и животните. Не се внасят храни и напитки. Не се използват тротинетки. Не се носят топки и балони. Не се прескача парапетът. Не се кара колело. Девет забрани още преди входа. Повече от Божиите заповеди, но тук поне са придружени с картинки.

Правилата, разбира се, са необходими. Животните трябва да бъдат пазени, а посетителите - контролирани. Само че, когато първото, което те посреща, е цяла стена от забрани, някак оставаш с усещането, че си потенциален нарушител, още преди да си станал посетител.

Първо плащане

Билетът за възрастен е 8 евро, а за дете над 2 години - 6 евро. Плащам 28 евро и си казвам, че си заслужава. Дошли сме заради децата. Те ще хранят капибарите, ще докосват животните и ще се приберат с история, която да разказват.

Само че след входа разбираме, че общият билет не включва точно преживяването, заради което сме дошли. За контактната зона с капибарите се плаща допълнително. Добре. Семейната разходка явно е на модулен принцип - първо купуваш основния пакет, после отключваш съдържанието.

Допълнителният билет обаче не може да бъде купен от касата, през която току-що сме минали. Трябва да намерим кафене във вътрешността на зоопарка. В този парк животните не са единствените, които живеят на различни места. Билетите също.

Второ чакане, второ плащане

Намираме кафенето. Там, естествено, има нова опашка. Докато чакаме, отвътре излиза видимо раздразнен мъж и започва да обяснява, че заведението няма да работи като кафене. Няма да продава сладолед, вода и други напитки. Ще обслужва единствено посетителите, които купуват билети за капибарите.

Чудесно. Собствена вода не можеш да внесеш, а вътре вода не можеш да си купиш. Организацията явно разчита на древната способност на човешкия организъм да издържа известно време без течности.

След още около 15 минути се доближавам на един човек разстояние от заветния билет. Тогава вече имам възможност да разгледам и самото помещение.

Изглежда като място от 90-те години, което оттогава е стояло заключено и същата сутрин инцидентно е било отворено. По тавана висят паяжини и доста внушителни паяци. Не е ясно дали са резултат от липса на почистване, или са част от по-авангардната експозиция на зоопарка.

Децата междувременно забелязват плюшени капибари и, разбира се, искат по една за спомен. След още билети и два миниатюрни сувенира равносметката набъбва. Общо вече сме оставили 76 евро - около 150 лева от онези, по-познатите ни.

Дотук срещу тях сме получили четири входа, две плюшени играчки, няколко опашки, сърдито обслужване и паяци над главите. Европейската цена е налице. Остава да намерим европейското преживяване.

Най-сетне - капибарите. Започваме да търсим животните, заради които сме преминали през цялото това административно сафари. Откриваме ги. И пред тях - опашка. Този път вече не сме изненадани. Чакаме кротко. Явно сме се адаптирали към естествените условия.

Накрая ни връчват метални купички с листа, получаваме поредния инструктаж какво може и какво не може да правим и влизаме в контактната зона.

Капибарите наистина са миловидни, спокойни и търпеливи. Децата са щастливи. Галят ги, подават им храна, вървят след тях и поне за кратко забравят опашките и чакането.

Аз обаче ги гледам и ми прави впечатление друго. Животните изглеждат уморени от непрекъснатото човешко внимание. През няколко минути влиза нова група, въоръжена със същите метални купи и същите листа. Отново галене. Отново ръце. Отново храна, бутната пред муцуните им.

Едната капибара предпочита да остане във водата. Басейнът ѝ трудно може да бъде наречен привлекателен. Водата е тъмна, а в нея се виждат замърсявания и изпражнения. На снимките, публикувани във Facebook страницата на зоопарка, мястото изглежда чисто и приветливо. На живо разликата е осезаема.

Може би калната баня е част от специална СПА терапия за капибари. А може би водата просто отдавна има нужда да бъде сменена.

Разполагаме с 15 минути. Часовникът тиктака, затова се опитваме да не мислим прекалено много. Все пак за този четвърт час е платено отделно.

Животни има. Поне на картата. След капибарите решаваме да разгледаме и останалата част от зоопарка. След като вече сме оставили сериозна сума, поне да видим животните. Само че това се оказва по-трудно от очакваното.

Загражденията на много места са обрасли. Растителността е висока, мрежите се губят зад храсти и увивни растения, а някои пространства изглеждат така, сякаш природата постепенно си ги е взела обратно.

Имало лисици. Имало вълци. Имало и мечка...

Това поне показват картата и публикациите на зоопарка. По време на нашето посещение животните останаха добре скрити. Толкова добре, че човек започва да се пита дали не е попаднал в изключително реалистична игра „Открий обитателя“. На места картината напомня сцена от филм, в който паркът е бил изоставен преди години, а природата бавно е погълнала всичко. Денем усещането е за занемареност. Привечер вероятно вече преминава в хорър.

Счупено кошче за отпадъци стои до алеята. По земята има боклуци. Другаде се виждат кални и обрасли площи, изсъхнали треви, стари конструкции и заграждения, през които трудно може да се разбере какво трябва да наблюдава посетителят. Да, това е зоопарк, а не ботаническа градина или луксозен курорт. Животните не живеят върху подстриган английски райграс. Но има разлика между естествена среда и пространство, което просто изглежда неподдържано. И тази разлика се вижда.

Цената не е проблемът. Въпросът е какво получаваш.

Най-лесно би било този текст да се сведе до едно възмущение от цените. Само че не цената сама по себе си е проблемът. 150 лева за семеен ден могат да бъдат оправдани, когато срещу тях получиш чисто и добре поддържано място, разумна организация, спокойно обслужване и видима грижа за животните.

Тук усещането е различно. Първо чакаш, за да платиш. После разбираш, че трябва да платиш отново. После чакаш отново, за да го направиш. Накрая стигаш до животните и виждаш мръсна вода, обрасли заграждения, счупени кошчета и пространства, които не изглеждат така, сякаш приходите от постоянния поток посетители се връщат обратно в тях.

Опашките показват, че интерес има. Хората идват. Семействата плащат. Децата искат да виждат и докосват животните. Бизнесът очевидно работи. Точно затова остава и най-важният въпрос: Къде отиват парите? Защото, когато искаш европейски цени, не е достатъчно да смениш табелите от левове в евро. Трябва и мястото да започне да изглежда европейски.

А в Зоопарк Бургас при нашето посещение най-добре организирани, поддържани и постоянно населени се оказаха единствено опашките.