Има една граница, след която „детска беля“ вече не е обяснение. След която възрастта не прави гледката по-малко страшна, а думите „те са деца“ не могат просто да сложат точка.

Зад блок 7 в бургаския комплекс „Възраждане“ тази граница, според разказа на очевидец, е била премината по начин, който трудно се побира в нормалното човешко разбиране за детска постъпка.

Малко котенце е мъртво.

За случилото се разказва Елена Йорданова във Facebook група. Жената твърди, че деца са умъртвили животното пред очите на съпруга ѝ. Мъжът им се развикал, но вече било късно.

После идва детайлът, който прави историята още по-тежка.

„За да са сигурни, че е мъртво, решиха да му хвърлят и един камък отгоре“, пише Йорданова.

Точно това изречение остава.

Не защото е най-шокиращото. А защото, ако разказът бъде потвърден, то говори за нещо далеч по-страшно от необмислена постъпка.

Камъкът не е бил хвърлен случайно. Не става дума за игра, завършила трагично. Според свидетелката той е дошъл накрая - „за да са сигурни“.

И тук вече не е достатъчно да кажем: „Деца са“.

Именно защото са деца, случилото се трябва да тревожи още повече.

Малко по-късно на място пристига полиция. В коментар под публикацията Светла А. съобщава, че е разговаряла със служителите и че децата са били установени. Тя призовава Елена Йорданова да слезе при полицаите, които я чакали. „Идвам“, отговаря авторката.

Какво са установили служителите, каква е възрастта на децата и какви действия ще последват, предстои да стане ясно. До официална информация от полицията описаното остава свидетелски разказ и не бива да бъде представяно като окончателно установен факт.

Но има един въпрос, който не може да чака полицейския протокол.

Как стига едно дете до момента, в който болката на живо същество престава да означава нещо?

Защото тук не става дума просто за котки. Нито за това кой обича животни и кой не.

Става дума за границата между безразличието и жестокостта. За онази първа спирачка, която би трябвало да казва: това е живо същество и го боли.

А когато тази спирачка я няма, наказанието само по себе си няма да бъде достатъчен отговор.

Тогава трябва да питаме къде са възрастните. Какво са научили тези деца за чуждата болка. Какво не са научили. И кой ще се намеси сега, преди жестокостта към едно беззащитно животно да бъде забравена като поредната грозна история между блоковете.

Котенцето вече не може да бъде спасено.

Но ако след всичко това единственото, което остане, е възмущението във Facebook, значи сме пропуснали най-важното.

Защото най-страшното в тази история не е камъкът.

Най-страшното е ръката, която според свидетеля го е вдигнала, и мисълта, че това е било необходимо – „за да са сигурни“.