На метри от оживена улица, в светъл ден, възрастен мъж лежи безпомощен на плочките. Спукал си е главата. Хора се навеждат над него, викнали са линейка. Тя не идва.
А ние пак питаме – това ли е градът, в който искаме да остареем?

Инцидентът е на улица „Орфей“ в Добрич отпреди мминути. Името звучи като поезия. Но картината е брутална реалност. Паднал човек. Лице в асфалта. Крак върху напукан бордюр. И най-страшното – не тишината, а очакването. Да дойде линейка. Да дойде помощ. Да дойде отговорност. Но нищо не идва. Само апатия.

Според очевидец, който е заснел и видео, което ние от морални съображения няма да публикуваме, вече 20 минути линейка няма.

Тротоарите в Добрич са по-стари от някои от жителите му. На места – подскачащи плочки. На други – дупки, колкото да ти изчезне ходилото. А за хората в инвалидни колички, с бастун, с детска количка – това е бойно поле. Не инфраструктура.

„Тук се минава на късмет“, казват живущи в района. Само че късметът не е градоустройствен план. И не лекува черепна травма.

Колко време може да лежи човек на улицата, без помощ? Колко още хора ще падат и ще се молят не за здраве, а поне да не падат отново? Докога ще наричаме това „нормално“?

Това не е изолиран случай. Това е симптом на пълното пренебрежение към възрастните, към уязвимите, към ежедневието на хората.
Към реалния живот извън кабинетите.

Вместо епилог – въпрос:

Ако това беше вашият баща? Или майка? Щяхте ли да приемете, че това е просто „лоша случайност“? Или щяхте да крещите, че на всеки счупен бордюр стои не просто камък, а липсата на грижа?