Имаше време, когато телевизорът беше почти член на семейството. Имаше си специално място в хола, понякога покривка отгоре, а върху нея - ваза, снимка или някоя друга домашна ценност. Включваше се с копче, каналите се сменяха с усилие, а ако картината започнеше да „снежи“, някой непременно се заемаше да оправя антената. И въпреки всички технически несъвършенства телевизорът притежаваше нещо, което днешните съвършени екрани все по-трудно постигат - събираше хората.

Децата чакаха „Лека нощ, деца“, възрастните - новините, а вечерният филм понякога беше достатъчен повод цялото семейство да остане у дома. Нямаше бутон за превъртане, нямаше гледане на запис, нямаше безкрайно меню с предложения. Имаше програма. И ако изпуснеш началото, просто си го изпуснал.

На 21 ноември светът отбелязва Световния ден на телевизията. Празникът е обявен от Организацията на обединените нации през 1996 г., за да подчертае значението на телевизията като средство за информиране, комуникация и влияние върху обществото.

Но отвъд официалните определения този ден е и чудесен повод да си припомним нещо много по-човешко - как една кутия с екран промени ежедневието, навиците, разговорите и дори спомените на поколения българи.

От техническо чудо до центъра на българския дом

На 7 ноември 1959 г., в 9:45 часа, прозвучават думите „Внимание, излъчваме в ефир!“. С тях започва първото професионално телевизионно излъчване в България. Камерите предават на живо манифестацията от тогавашния площад „9 септември“ в София, днес площад „Княз Александър I“.

Официалното откриване на Българската телевизия е на 26 декември същата година. Така през 2026 г. отбелязваме 67 години от началото на професионалната телевизия у нас.

В първите години телевизорът е лукс. Не всяко семейство може да си позволи такъв, а самото притежание на апарата често превръща дома в своеобразно квартално киносалонче. Съседи и роднини се събират, за да гледат заедно. Не защото някой е организирал специално събитие, а защото екранът сам по себе си е събитие.

Постепенно телевизията влиза в почти всеки дом и започва да определя ритъма на ежедневието. Часът на детското предаване е ориентир за лягане. Новините са повод за разговор. Неделният филм е семейна традиция.

А когато се появи дългоочакван сериал, на следващия ден всички имат какво да обсъждат.

Една телевизия, милиони зрители и общи спомени

За няколко поколения българи телевизията не е просто развлечение. Тя е част от детството, от семейните вечери и от усещането за принадлежност към нещо общо.

„Лека нощ, деца“, „По света и у нас“, „Панорама“, телевизионният театър, новогодишните програми, големите спортни състезания - всяко поколение има своите образи, гласове и мелодии, които разпознава дори след десетилетия.

Имаше предавания, за които се говореше на работа. Филми, които се обсъждаха в училище. Спортни победи, при които цели квартали избухваха в радост почти едновременно.

От няколко канала до свят без граници

С годините се промени не само телевизията, но и начинът, по който я гледахме. Появата на дистанционното управление беше само началото на тази промяна.

Появата на частните телевизии, кабелните оператори и сателитните програми постепенно разшири избора отвъд няколкото познати канала.

Изведнъж зрителят получи възможност да избира. Повече филми, повече музика, повече спорт, повече новини. Българският дом започна да гледа света по различен начин.

Дистанционното управление се превърна в малък символ на тази свобода. Вече не беше необходимо да ставаш от дивана, за да смениш канала. А скоро каналите станаха толкова много, че човек можеше да прекара повече време в търсене на нещо интересно, отколкото в самото му гледане.

После се появи интернет. И дистанционното постепенно изгуби властта си.

Днес телевизорът вече не е задължително устройство за гледане на телевизия. Можем да гледаме новините на телефона, любим сериал на лаптопа или предаване седмица след излъчването му. Можем да спрем, да върнем назад, да пропуснем, да превъртим.

И най-вече - можем да изберем изобщо да не гледаме.

От „Какво дават по телевизията?“ до „Какво ми излезе в телефона?“

Това може би е най-голямата промяна.

Някога човек включваше телевизора, за да разбере какво се случва по света. Днес често светът сам го намира - чрез известие, видеоклип, публикация или поредното съдържание, предложено от алгоритъм.

За младите поколения YouTube, TikTok и социалните мрежи са естествена част от информационната среда. Те не чакат новините в определен час. Новините ги настигат между две песни, забавно видео и съобщение от приятел.

И тук идва един от парадоксите на нашето време.

Никога не сме имали толкова много информация. Никога не сме разполагали с толкова различни източници. И въпреки това невинаги сме по-добре информирани.

Защото днес проблемът не е само какво ни се показва. Проблемът е и какво избираме да гледаме, на какво вярваме и колко често проверяваме дали то изобщо е вярно.

Алгоритмите ни предлагат съдържание според интересите и поведението ни. Постепенно двама души могат да започнат деня си с напълно различни новини, различни интерпретации на едно и също събитие и дори с противоположни представи за действителността.

Някога всички гледаха един екран, но невинаги имаха право на различна истина. Днес всеки има свой екран, но това не означава, че непременно търси истината извън него.

Телевизията изгуби ли влиянието си?

Не съвсем. Просто вече не е единственият голям разказвач.

Телевизионните журналисти продължават да отразяват войни, бедствия, избори, протести, човешки истории и събития, които променят обществото. Големите телевизионни репортажи и документални филми все още могат да предизвикат обществена реакция, да разкрият проблем или да дадат глас на хора, които иначе трудно биха били чути.

Но конкуренцията вече не е само между телевизионните канали. Тя е между журналистиката и всичко останало, което се появява на екрана.

Между проверената информация и най-атрактивното видео. Между репортажа, за който са необходими дни работа, и клипа, създаден за секунди. Между фактите и внушенията, които често се разпространяват много по-бързо.

А с развитието на изкуствения интелект става все по-лесно да бъдат създавани убедителни изображения, гласове и видеоклипове на събития, които никога не са се случвали.

Затова отговорността на журналистиката днес е може би още по-голяма, отколкото в епохата на черно-белия телевизор.

Не е достатъчно просто да покажеш нещо. Трябва да можеш да докажеш, че то е истинско.

От един телевизор за цялото семейство до по един екран за всеки

Промени се и нещо, което трудно може да бъде измерено с рейтинг или брой гледания. Начинът, по който сме заедно.

Преди семейството се събираше пред един телевизор. Понякога спореше какво да гледа. Понякога някой заспиваше по средата на филма. Друг коментираше на глас действията на героите. Трети настояваше да се намали звукът. Не всичко беше идилично, разбира се. Но преживяването беше споделено.

Днес е напълно възможно четирима души да седят на един диван и всеки да гледа нещо различно. Един следи новините, друг гледа сериал, трети превърта кратки видеоклипове, а четвърти разговаря с приятели през телефона си.

Физически са заедно. Но екраните им ги отвеждат на четири различни места.

Това не означава, че миналото е било по-добро или че технологиите са ни направили по-самотни. Те ни дадоха огромна свобода, възможност за общуване от разстояние, достъп до знания и култура, които някога бяха немислими.

Но свободата да гледаме всичко, по всяко време, има и една особеност - вече много по-рядко се налага да се съобразяваме с човека до нас.

И все пак телевизията ни остави нещо, което няма как да превъртим

На Световния ден на телевизията можем да си припомним първия телевизор у дома. Старите говорители, детските заставки, антените по покривите, неделните филми и онова особено нетърпение, с което чакахме любимото предаване да започне.

Можем да се усмихнем на спомена за времената, когато телевизорът имаше само няколко канала, но понякога пред него се събираше цялата рода.

Можем и да признаем, че днешният свят ни предлага неизмеримо повече възможности.

За 67 години телевизията в България извървя пътя от техническо чудо до ежедневие, от държавен монопол до множество конкуриращи се медии, от черно-белия екран до цифровото съдържание, което носим навсякъде със себе си.

Но най-интересната история всъщност не е за телевизора. Тя е за нас.

За начина, по който сме се променили като зрители, като общество и като хора. За това как някога чакахме светът да влезе в дома ни през един екран, а днес го носим постоянно в джоба си.

И може би на този 21 ноември си струва да направим нещо съвсем старомодно. Да оставим телефоните за малко. Да изберем един филм. Да седнем заедно.

Не защото нямаме какво друго да гледаме. А защото все още има с кого.