Пловдивчанинът Владимир Стрински, който живее и работи в Лос Анджелис, ще опита да събере клоните на родословното си дърво. Смята се, че неговият прапрадядо Георги Стрински през нощта на 6-и срещу 7.02.1872 г. (стар стил) сваля от бесилката Васил Левски и го погребва, като с канатите на каруцата прави своеобразен ковчег. Без да сподели с никого тайната за местонахождението на гроба, няколко дни по-късно той е убит от турци.
А Glas.bg в поредица материали показва народословното дърво със светлия лик на Апостола на свободата – вън от небивалиците, събирайки реалното и легендарното. Дължим го не само на него, а преди всичко на онези, които на 19 февруари с мълчалив поклон полагат цвете пред неговата памет.
***
На 11.12.1868 г. с 30 турски лири в джоба Левски тръгва с кораб от Влашко през Цариград към България. Още кървят раните след разгрома на четите, водени през лятото от Караджата и Хаджи Димитър. Година преди тях той е пребродил Балкана и вече е осъзнал, че с отчаяната храброст на шепа юнаци и празни обещания за помощ от странство тиранията не може да бъде съборена. И решава да тръгне по дълъг, революционно различен път. В този миг е съвсем сам, в шепата си държи едно-едничко семе, което да оплоди народната нива за всеобщ бунт.
По заснежени пътища обикаля Тракия и Мизия, преминава Дунав и се връща във Влашко. Това е началото. От 1 май до 26.08.1869 г. прави втората си обиколка и преди отново да пресече Дунав, създава тайни комитети в Ловеч, Плевен, Карлово, Калофер, Пловдив, Перущица, Пазарджик, Сливен. На 27.05.1870 г. отново е в България и през цялата 1871 г. на север и юг от Балкана изгражда мрежата на вътрешната революционна организация. За около две години създава над 200 комитета в села и градове, това е нелегално движение със своя полиция, пощенска служба, архив, бюджет и система за отчет. Заедно с това в края на 1870-а и началото на 1871 г. предимно от неговото перо излиза „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“.
А отношенията между вътрешната организация и емиграцията във Влашко си остават хладни. Отвъддунавските поборници ревниво държат да бъдат двигател и водач на народните работи. Поръчваните чрез емиграцията в Румъния бланки за разписки и изработването на печат били плащани със средства на вътрешната организация. Дори на Апостола се налага да пише успокоителни писма:
„Днес или утре да умра или да вляза в ръцете им (на поробителите), та вие да загубите? Не! аз и да умра има други юнаци честни, които ще ви плащат за всичко, което похарчихте за нас.“
Според Левски работата сред емиграцията върви „като жаба през угар“, той се опасява, че от неразбориите в тези среди „утре може да порасне противоположна партия нам“. И отправя укор: „Кьораво недейте стъпва и недейте дрънка! Че тук в Българско, ний бележим вашите работи до сега като убийство за народа… Тежко ни и горко от вашата там помощ до сега.“
Така функционират два центъра вътре и вън от България. Всъщност, след четите през летата на 1867/68 г. емиграцията във Влашко вече не предприема действени стъпки. Ако не се брои обстоятелството, че през 1871 г. Каравелов изпраща на Левски двама помощници – Димитър Общи и Ангел Кънчев. Необходимостта от обединение и единодействие е повече от очевидна, Левски е този, който е готов на компромиси, за да се случи това.
Общото събрание събира в Румъния 25 делегати от 29 април до 05.05.1872 г. Левски има пълномощията на комитетите в Карлово, Стара Загора и Сливен, вътрешната организация разполага с 33 гласа, а емиграцията – със 17. Избран е нов Централен комитет, начело с Каравелов, а Левски е писмено утвърден като пръв Апостол на цяла България, Тракия и Македония.
През юли 1872 г. тръгва на нова обиколка из поробената страна, като насочва вниманието си към събиране на средства за въоръжаване на въстаническа армия и настоява пред Каравелов да уреди обучението на 150-200 млади българи в Белградското военно училище – офицери за народната войска. Но Арабаконашката афера преобръща нещата.
В две припрени писма до Левски от 30 октомври и трети ноември 1872 г. Каравелов призовава към незабавно въоръжено въстание, но запазилият хладнокръвие Апостол отхвърля авантюрата. Той обикаля на юг от Балкана, за да съхрани незасегнатата част от комитетската мрежа, а до севера пише: „Който се познава с Димитър Общи, да стои нащрек, в къщата си да не спи, а по приятели.“ Съветват го да се оттегли във Влашко през Цариград, но въпреки огромния риск той решава да мине през Ловеч, за да отнесе и спаси каквото може от комитетските архиви.
През август 1872 г. неколцина дейци проявяват апетит към поста на Левски и мястото му в движението. Той пише до БРЦК, че е готов да отстъпи, ако вишегласието реши това, но след Арабаконак вече никой не желае да стъпи на пътя, който през Къкрина води към бесилото…
Раковски не успява с проектите си: нито тайна канцелария (1858), нито Привременно правителство (1861), нито Върховно гражданско началство (1867 г.). Апостола се справи блестящо с два първостепенни проблема: първо осея поробената земя с тайни комитети, а след това успя да наложи вътрешната организация като водещ фактор и успореди дейността с емиграцията. С третия – събиране на средства за въоръжаване на въстаническа армия, нещата не потръгнаха, пък и не му остана време да се справи и с това.
Следва продължение!
