На българите не им трябва Бог, те си имат Левски ЧАСТ 8

Мария Владова 10:00 21.10.19 1 11378

Това изречение обобщава десетки хиляди страници, посветени на Апостола

Пловдивчанинът Владимир Стрински, който живее и работи в Лос Анджелис, ще опита да събере клоните на родословното си дърво. Смята се, че неговият прапрадядо Георги Стрински през нощта на 6-и срещу 7.02.1872 г. (стар стил) сваля от бесилката Васил Левски и го погребва, като с канатите на каруцата прави своеобразен ковчег. Без да сподели с никого тайната за местонахождението на гроба, няколко дни по-късно той е убит от турци.

А Glas.bg в поредица материали показва народословното дърво със светлия лик на Апостола на свободата – вън от небивалиците, събирайки реалното и легендарното. Дължим го не само на него, а преди всичко на онези, които на 19 февруари с мълчалив поклон полагат цвете пред неговата памет.

***

„…до 1943 г. са се появили в печата доста спомени и съобщения, свързани с последните мигове и с гроба на Левски, но заслужаващите внимание от тях са 38.“ (Николай Хайтов, „Гробът на Левски“, първа част, стр. 45)

Страниците, посветени на Апостола, са безброй. За почти век и половина след бесилото до името, личността и делото му са се докосвали десетки мемоаристи, наши и чуждестранни историци, писатели, драматурзи, поети, художници, сценаристи, режисьори, актьори. Професионалисти и аматьори.

Доста от тях не са се опазили от приповдигнатост и героизиране, неточности, дори небивалици. Първи дава тон Каравелов във в. „Независимост“ на 11.08.1873 г. с въобразени изтезания на арестувания Левски: „Месата му били късани с клещи парче по парче“. Нищо общо с реалността. След залавянето при Къкрина, по пътя за София, пред съда и до екзекуцията той не е изтезаван физически, нито обругаван, турците виждат в него личност, достойна за уважение.

Перото на Каравелов оставя и първото стихотворение с посвещение „На В. Левски“ (02.06.1873 г., в. „Независимост“). Не е популярно, не му достигат художествени достойнства, за разлика от всеизвестните потресни строфи на Христо Ботев в „Обесването на Васил Левски“. Смята се, че това е последното стихотворение на гениалния поет. То липсва в сбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“, отпечатана през септември 1875 г. За първи път е публикувано в „Стенни календар за 1876 г. с портрета на Василия Левски“.

Тази последователност кара някои изследователи да предполагат, че е последна редакция. Дали е за вярване, че Ботев ще чака над две и половина години след стенанието на майка България по повод гибелта на Левски и чак тогава ще даде воля на чувствата си? Баладата „Хаджи Димитър“ е написана през 1873 г., цели пет години след смъртта на войводата. Буквалната точност няма значение, това е последната среща на непризнатия тогава гений, който след няколко месеца ще се качи на „Радецки“, и още непревърналия се в легенда Апостол.

Това май е всичко за петте години от бесилото до Освобождението. Поклон пред заточените в Диарбекир сподвижници на Левски, които успяват да организират първото възпоменание в негова памет през 1875 г.

Одата „Левски“(1881 г.) критиците обявяват за вазовско-викторюговски портрет на Апостола – така очевидни са приликите с поезията на знаменития французин. Самият д-р Кръстев, около когото се върти кръгът „Мисъл“, е на мнение, че с тази ода Вазов заблуждава читателя и не е успял да възкреси истинския Левски. Казано на съвременен език – „Уестърн Джингиби“. Още по-тежки думи е принуден да прочете Захари Стоянов, след като издава биографичната книга „Васил Левски (Дяконът)“през 1883 г. Всъщност тук избуява повече неприязън към автора, отколкото отношение към неговия герой.

Яна Язова приживе нарича „моята библия“ своя роман „Левски“, издаден посмъртно през 1987 г. 13 години след кончината й. Сериозни изследователи са проф. Иван Унджиев и проф. Николай Генчев. Стефан Цанев, Захари Карабашлиев… и още десетки имена на съвременни автори, са пръснали калейдоскоп от теми и проблеми, свързани с Апостола. Не липсват дублажи – с еднаквото заглавие „Предателите на Левски“ има две книги. Появиха се и аудиокниги. Трудно е да се изброи всичко, а да се прочете едва ли е възможно. На онези, които на 19 февруари коленичат пред паметниците в Карлово, София, Пловдив… са достатъчни две книги: „Личният бележник (тефтерчето) на Васил Левски. 1871 – 1872. България и Влашко“, съставители Цветолюб Нушев, Тодорка Томова и „Апостолът на свободата“ на Мерсия Макдермот.

Английската писателка представя една реалистична митология, наситена с белетризирана документалистика. Левски е зрим и осезаем. Това е най-авторитетната книга, която представя България по света. Никой не е нарисувал такава ярка картина на предосвобожденско Карлово, сякаш с четката на Владимир Димитров - Майстора. От всеки ред дъхти ароматът и атмосферата на Розовата долина. Нашите историци откровено недолюбват чужденката. Ревност?

Най-доброто в афиша на драматургията, посветено на Апостола, е „Великденско вино“ на Константин Илиев, а опитите за екранизация са откровен провал.

Десетки хиляди страници, в които стотици хиляди пъти се появява дякон Игнатий, Васил Иванов Кунчев, Левски, Апостола. И всичко това може да бъде обобщено само с едно изречение. Приписва се на Мерсия Макдермот, но тя признава, че го е прочела в книгата за впечатления и отзиви в карловската къща музей:

„На българите не им трябва Бог, те си имат Левски.“

Следва продължение!

В своя гроб прадядо ми е отнесъл тайната за гроба на Левски ЧАСТ 1За първи път пловдивчанинът Никола Стрински проговаря пред медия - и прави още една добавка към мистерията и легендата за великия българин