Здравейте,
родена съм, израстнала съм, получила съм образованието си и съм се реализирала в Русе.
За мен той винаги ще е моето кътче в света, където ще се чувствам у дома, защото всичко ми е толкова познато, близко и някак мое и свидно. Но понякога се изпълвам с палитра от различни чувства - едновременно изпитвам гняв, възмущение, неразбиране и тъга…защо ли?! Защото наблюдавам, как хората около мен не ценят, не уважават и не пазят… те имат само претенции към властта, към всички и всичко, но сами те не се обръщат вътре към себе си.
Болно ми става, когато разхождайки малката си дъщеря в най-прекрасното кътче от града ни - известната на всички русенки т.нар „градинката пред Ботев“ - и наблюдавам изпълнените с агресия, нетолерантност, изпразнени от способност да се грижат и обичат хора, а по-страшното е - деца!
В съзнанието ми изникват безброй въпроси: Защо в следобедните часове се превръща във футболно игрище и деца препускат през тревните площи, през цветята – всичко да бъде отъпкано, ритат силно, докато на сантиметри от тях майки държат прохождащите се бебета… а може би най-много ме шокира, когато блъскат топките си в окичения с венци паметник… а има толкова много площадки, предназначени за игра и притежаващи най-различни люлки и съоръжения.
Защо кошчетата за отпадъци не се използват по предназначение, защо родителите не обясняват на децата си, че трябва да бъдат грижовни към природата, към другите, че не можеш само да искаш и вземаш, а трябва да даваш от себе си и то най - вече добрина… защо сами унищожаваме хармонията и красотата около нас…
За мен не е нормално да притежаваме такова приказно, европейско, китно кътче за отдих и разходка и да не го пазим ревностно, а за вас?
Бих се радвала, ако публикувате гореизложения текст, а още повече, ако някой се замисли и има някакъв ефект - било то глоби от страна на общината или самосъзнание от страна на хората...
Десислава Йорданова
