Може ли съдия, който трябва да бъде безпристрастен арбитър, да започне да раздава идеологически оценки в съдебната зала? Може ли журналистическата критика към властта да бъде приравнена с похвати на „неофашизма“ от човек, който трябва да реши делото по доказателства, а не по лични възгледи? И какво остава от доверието в правосъдието, когато представител на Темида започне да звучи не като съдия, а като страна в процеса?
Това са въпроси, които изникват от последното заседание по делото, което директорът на ОД на МВР – Пловдив Васил Костадинов води срещу TrafficNews. То вече не е само за спор за журналистическа критика, а се превърна в симптом на много по-дълбок проблем – съдебна система, която твърде често изисква доверие от обществото, но трудно понася въпроси към собственото си поведение.
Когато съдия започне да раздава идеологически оценки в съдебната зала, проблемът вече не е само в конкретното дело.
Става дума за съдия Веселин Атанасов от Районен съд – Пловдив, който разглежда гражданското дело на Костадинов срещу медията. Искът е заведен заради седем материала на TrafficNews, публикувани в периода 2023 – 2024 година. Те засягат действията и бездействията на ръководството на пловдивската полиция по теми от висок обществен интерес – убийството в Цалапица, полицейска акция в пловдивски клуб, назначения на хора от близкия кръг на полицейския директор, както и въпроси около кариера, в която от години се твърди, че се вадят незаконно инертни материали и се подкопава брегът на Марица.
Функцията на съдията в един процес не е да морализира страните, нито да оценява журналистическия стил според личните си разбирания. Съдията трябва да гарантира равнопоставеност, да ръководи процеса безпристрастно и да постанови решение единствено въз основа на фактите, доказателствата и закона. В съдебната зала личните възгледи на магистрата не би трябвало да имат място, още по-малко когато чрез тях се създава усещане, че едната страна вече е негативно оценена преди решението.
Подобно усещане се засили на последното заседание, преди делото да бъде обявено за решаване. При изслушването на свидетеля Благовест Андонов, журналист в TrafficNews, съдия Атанасов зададе въпрос, който трудно може да бъде възприет като неутрален процесуален въпрос.
„Докъде стигат вашите граници, вашите норми и етика, да пишете срещу някого. Вие нямате ли някаква граница за приемлива и допустима критика“, попита съдията. След това последва и коментар, че именно с подобни похвати – писане срещу институциите и тяхното компрометиране били похвати на неофашизма, с които той идвал на власт.
Това вече не звучи като въпрос към свидетел, а като оценка и внушение. Това е опит журналистическата критика към представители на държавната власт да бъде поставена в една плоскост с политически похвати, използвани от антидемократични движения.
Още по-проблематично е, че подобна констатация идва от представител на Темида в рамките на висящ процес. Съдът не е страна по делото. Съдията не е адвокат на ищеца, нито защитник на институциите от медиите. Когато магистратът задава въпроси, които съдържат оценка, той напуска ролята на неутрален арбитър и навлиза в територията на субективното отношение.
Точно тук конкретното дело излиза извън рамките на един граждански спор и се превръща в симптом на много по-голям проблем – начина, по който функционира съдебната система. Система, чийто вход от години е силно политически обвързан, а след това вътрешната ѝ логика започва да се самовъзпроизвежда. Веднъж попаднал вътре, магистратът получава почти пожизнена професионална сигурност, ако сам не пожелае да напусне или ако не се стигне до изключителни обстоятелства. Така се създава затворена среда, в която контролът е труден, отчетността е слаба, а усещането за недосегаемост става част от институционалната култура.
Именно затова съдебната реформа не е само политическа тема, а въпрос на всекидневна справедливост. Защото гражданите не виждат „система“, „процедури“ и „кадрови органи“. Те виждат конкретен съдия, конкретно дело, конкретно поведение в съдебната зала. И когато един магистрат започне да внушава, че острата журналистическа критика към институциите прилича на похват на „неофашизма“, обществото има право да попита – това ли е безпристрастният съд?
В случая публикациите на TrafficNews не са насочени срещу „институциите“ като абстрактна ценност. Те са насочени към действията и бездействията на конкретни ръководители. Журналистическата критика не руши доверието в МВР сама по себе си. Доверието се руши, когато има пропуски, бездействие, унижения на граждани, провалени операции, съмнения за чадъри, спорни назначения и отказ от отговорност. Ролята на медиите е да ги показват, защото обществото има право да знае как действат хората, на които е поверена власт.
Още по-неприемливо е сравнението с неофашизма. Ако ще се говори за исторически похвати, не може да бъде пропуснат основният факт – класическият фашизъм и авторитарните режими не идват чрез свободната журналистика, а чрез нейното заглушаване. Първите удари в подобни режими обикновено са именно срещу свободата на словото, независимите медии, критичните гласове и правото на обществото да знае. Затова сравнение между журналистическа критика към властта и похвати на неофашизма звучи не само неуместно, а неприемливо.
Според исковата молба материалите на TrafficNews са „злонамерени“ и са причинили поражения върху психиката на директора на полицията. Костадинов твърди, че е бил „раздразнен и ядосан“, с „наранени чест и достойнство“, като е оценил емоционалните си травми на 10 000 евро.
Досега от разпитаните свидетели и показания по делото става ясно нещо показателно – Костадинов не се е притеснявал от водените срещу него дисциплинарни производства, нито от административните дела, свързани с професионалната му кариера. Според свидетелските показания те не са се отразили на психическото му състояние, защото той бил убеден, че ще ги спечели. Единственото, което според тези показания реално го е засегнало, са публикациите в TrafficNews.
Тук възниква логичният въпрос – означава ли това, че най-голямото притеснение на един висш полицейски ръководител не са дисциплинарните производства, не е оценката за действията му като служител на МВР, а публичният му образ? Ако е така, това е много повече синдром на политик, отколкото на полицай. Защото обществото не очаква от директора на полицията да мисли като човек, обсебен от рейтинга си, а като професионалист, който носи отговорност за сигурността, реда и доверието в институцията.
В исковата молба се сочи още, че критичните публикации за акцията в пловдивски клуб също са причинили на Костадинов „професионален дискомфорт“. Въпросът за дискомфорта на пловдивчаните, които са били съблечени, принудени да клякат, обискирани и унижавани, остава на заден план. Акцията, която Костадинов защити като законна, бе посочена в доклад на Държавния департамент на САЩ като пример за полицейски практики, уронващи човешкото достойнство.
И ако съдията вече е отворил темата за „неофашизма“, не е ли редно да се попита кое е по-близо до авторитарен похват – журналистическата критика към властта или унижаването на човешкото достойнство чрез демонстрация на полицейска сила?
На този фон поведението на съдията в последното заседание придобива особена тежест. Защото делото вече очевидно не е спор за лични обиди между частни лица. То засяга границите на журналистическата критика към висш полицейски ръководител. А когато съдията поставя под съмнение самото право на медията да пише остро срещу действията на институциите, това вече не е процесуален детайл, а сигнал.
Поради тези причини издателят „Трафик Бул“ поиска отвод на съдия Веселин Атанасов от разглеждането на делото. Направените от него въпроси, коментари и внушения създават основателни съмнения в неговата безпристрастност. Поведението на магистрата оставя усещане, че спорът може да бъде предрешен не въз основа на доказателствата по делото, а през призмата на личните му възгледи за допустимите граници на журналистическата критика към институциите.
Обществото има право да очаква от полицейските началници компетентност, стабилна психика и готовност да носят критика, особено когато става дума за случаи с огромен обществен интерес. Публичните фигури, особено тези с властови ресурс, трябва да имат по-висок праг на търпимост към медиите.
Именно затова подобни дела често се разглеждат в контекста на т.нар. SLAPP производства – дела, чрез които се оказва натиск върху медии и журналисти заради работата им по теми от обществен интерес.
Съдът трябва да решава по доказателства, не по лични възгледи. По закон, не по усещане. По факти, не по внушения. Защото когато магистратът излезе от ролята на безпристрастен арбитър, доверието в правосъдието се руши не от медиите, които го описват, а от самото поведение, което обществото вижда.
А когато самата съдебна система допуска това поведение да изглежда нормално, реформата вече не е пожелание, а крайна необходимост.
Дечев от Пловдив накратко: Бягство от неудобните въпроси за шефа на ОДМВР-то Васил Костадинов
Прочетете още
- 18:00 От въпросите на Тина Ивайлова до Европейската прокуратура ВИДЕО
- 20:00 С пистолет към главата: Историята на пловдивчанка след брутална агресия ВИДЕО
- 22:50 Твърдения за агресия в Пловдив: Младеж с тротинетка е изритал баща на Гребната база ВИДЕО
- 21:00 „Дайте IBAN да преведа за найлони": Шофьор избухна с ироничен апел към общината
