Абсурдите, свързани с датата 5 септември 1944 г., когато СССР обявява война на България, са достойни за една една кратка подредба без непременно тя да е направена по важност.

Абсурдно изглежда, но е факт, че СССР поддържа през цялата война до 5 септември 1944 г. пълни дипломатически отношения с България, която е съюзник на Германия. Самият акт на обявяването на война е изумил премиера Константин Муравиев и дори съветския дипломат Яковлев, връчващ нотата от името на Москва. Според някои преразкази на събитието, Яковлев се чувствал неудобно и буквално побегнал, оставяйки документа в кабинета на българския премиер.

Абсурдна е лъжата, че съветската окупация е била съгласувана със западните съюзници на СССР, базирана на по-късното събитие, произтекло от свършения факт: формирането на общ съюзнически орган за контрал върху окупираното от Червената армия  царство. Разсекретени в наши дни грами от посолството на Великобритания в Анкара доказват изненадата на западната дипломация, уведомена в последния момент за решението на Сталин да окупира България на същия този 5 септември. Впрочем, самата съюзническа контролна комисия  на практика е била “окупирана” от съветската страна в нея, която неглижира и съзнателно тормози американските и британски офицери, пренебргвайки протестите им.

Абсурдно е твърдението на защитниците на съветската окупация, че България била нападната с цел освобождение от “фашизма”. В нотата на съветското правителство от 5 септември 1944 г. няма и дума за фашизъм, но пък съставителите на документа се “присещат”, че цели три години България е помагала на Германия ( което не е попречило до този момент на официалните дипломатически отношния на България със СССР). СССР “изведнъж” открива, че България се намирала през цялото това време “ в състояние на война със СССР”

Нотата на СССР:

http://desebg.com/2011-01-13-09-25-54/1419-2013-09-05-10-10-00

“Повече от три години България е помагала на Германия във войната със Съветския съюз. Съветското правителство се е съобразявало с обстоятелството, че малката страна България не е в състояние да се съпротивлява на мощните въоръжени сили на Германия във време, когато Германия държеше в ръцете си почти цяла Европа…Въпреки това българското правителство и сега отказва да скъса с Германия, води политика на т.нар. неутралитет, по силата на която продължава да оказва пряка помощ на Германия срещу Съветския съюз…

По силата на това съветското правителство не смята повече за възможно да запазва отношения с България и заявява, че не само България се намира в състояние на война със СССР, но и Съветския съюз се намира в състояние на война с България.”

Абсурдно е СССР да наказва България за съюзяването с Германия ( при това без да “консумира” този съюз във войната срещу Съветския съюз), което България, принудена да избира, решава да направи на 1 март 1941 г., т.е. половин година след като подобен приятелски акт е осъществен между Германия и СССР, подпомагащ по силата на договора германската военна машина в похода й на Запад, юг и Север в Европа.

Абсурден е формалният повод за войната, обявена на България, да бъде обвинението , че царството, макар да е неутрално и да е прогонило германските войски с решение на предишното правителство на Багрянов, все още не е обявило война на Германия. В Москва отлично са знаели, че съветският агент Иван Маринов, министър на отбраната в кабинета на Муравиев, е настоял да отложи обявяването на война на Германия уж от загриженост за българските военни в Македония и заради опасения от евентуални германски репресии срещу тях, а всъщност, за да се даде повод на Сталин да нахлуе с войските си като окупатор в България. Така съветското обявяване на война на България изпреварва само с няколко часа изкуствено бавеното под съветски инструктаж обявяване на война на Германия от страна на царството.

Абсурдно е, че, без да е водило война срещу СССР, новото правителство на окупираната България е принудено от Москва да подпише “примирие” на 28 октомври същата година. По своята абсурдност на това унижение съперничи само отказът на Москва да съдейства на България да получи статут на победител на мирната конференция в Париж три години по-късно  ( за разлика от покровителстванта от САЩ Италия, родината на фашизма) на правата на участник, напълно “интегриран” в рамките на Червената армия във войната. За платената с кръвта на десетки хиляди убити и ранени войници и офицери ( последните- разстрелвани със стоци от самите войници в угода на новия режим и съветските му началници) България е принудена да плати и репарации. 

Абсурдно е България да почита окупаторите си със стотици паметници, без те да са дали нито една жертва, причинена от българска съпротива ( има чървеноармейци, убити в една битка с изостанал германски ариегард край Кулата на границатата със Сърбия, но епизодът само подчертава какво е избегнала Червената армия благодарение факта, че България е отказала на Германия да воюва не само на съветска, но и на българска територия).

Абсурдно (  и кощунствено за българските слуги на съветските интереси) звучи за несвикналите с логиката на аргументите уши, но тъкмо премиерът Муравиев заслужава паметник в Москва заради това, че се е съгласил с предложението на министъра си Иван Маринов на българската войска да бъде наредено да не стреля срещу настъпващите червеноармейци. Българското миролюбие в този случай е наказано с монументално увековечаване на съветския реваншизъм, с който Москва се отплаща.

Абсурдно е евентуалните съветски жертви при друг сценарий, т.е. при водене на отбранителни бойни действия на българска земя, да бъдат изчислени, но е напълно правдоподобно да очакваме, че  жертвите щяха да бъдат хиляди и от двете страни.

Факт е най-сетне, че в днешна демократична и евроатлантическа България тези абсурди са неизвестни на масовата публика, че дори и на премиера Борисов, който на два пъти твърди в кънтящата на кухо, лишена от медийно и опозиционно ехо  нашенска публичност, че България била обявила война на СССР.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: http://ivo.bg/2017/08/30/отсъствието-на-европартийците-от-про/

Share on Facebook