Днес се навършват 26 години, откакто се отвори проход към демокрацията. Точно преди 3 години, когато календарът беше стъкмил невероятна броеница от числа - 10.11.12., написах този коментар. Вие ми кажете сега какво се е променило от тогава...

На 11.11.11 година имаше сватбарски бум. Бракосъчетанието е дългосрочен проект и поне в началото вярата в неговата успешност е истинска и дълбока. В обществен план нещата са неимоверно по-сложни, но не по-малко податливи на внушения. Жадни за освобождение, възрожденските ни предци разчетоха 1876 г. като "Туркия ке падне". По този повод дядо Вазов остави редове с национална самоирония. А колцина от нас с днешна дата биха възкликнали "Булгария ке я биде"?

Три са периодите в Новата и Най-новата ни история, от които всеки следващ е радикално различен от предшестващия. Първият от тях (03.03.1878 г. – 09.09.1944 г.) е най-продължителен и турбулентен. Вторият (09.09.1944 г. – 10.11.1989 г.) и третият (10.11.1989 г. – кой знае докога) са по-семпли, достатъчно илюзорни и по-малко интензивни.

Въпреки загубата на огромния пазар на Османската империя и вихрите около първоначалното натрупване на капитала, следосвобожденска България се вписва в политическата карта на Европа като енергичен субект, който не крие амбиции и претенции. Началото на ХХ век тръгва със "седем тлъсти години" и в навечерието на Балканската война (05.10.1912 г.) нацията представлява юмрук, пределно консолодирана от идеята за събиране на всички българи в общи държавни граници. Следват три войни с две национални катастрофи, довели до Ньойското разпятие (27.11.1919 г.). Нататък е парадоксално-уникален 20-годишен период до 1939 г. И за капак – нова стратегическа грешка, която в края на Втората световна война изправя страната пред трета национална катастрофа. През 80-те години на миналия век социализмът стигна до идеологически, стопански и политически фалит, а след 10.11.1989 г. с митингова екзалтация скочихме в демокрацията.

Не е необходим нито микроскоп, нито стетоскоп, за да се види, че след Ньойския договор държавният организъм е на едно дихание от клинична смърт. По бранните поля остават около 150 000 убити, 100 000 са пленниците, понесена е значителна загуба на територия. Репарациите са ужасяващи. Стоварва се огромна за мащабите на страната бежанска вълна, плюс наплив на 30 000 белогвардейци, предимно от армията на Врангел. В добавка – издръжката на репарационен корпус, плюс репарационна комисия.

Същинска Голгота, но темповете на възстановяване само няколко години след Ньой заставят чуждите офицери да обявят България за образцовия победен. На 14.04.1928 г. връхлита най-разрушителното природно бедствие през ХХ век – Чирпанското земетресение, засегнало около 300 градове и села. И световната депресия през 1929-33 г. не спира възхода. Независимо от загубата на част от житницата си – Южна Добруджа, по производство на пшеница страната изпреварва съседките, победителки от войните.

Повече от 30 години социализмът сравняваше икономическия си просперитет с 1939 г., смятана за връх на капитализма, което не означава, че сме доближили западните държави. По това време сме аграрна страна с ниска техническа наситеност на единица площ, но с висока раждаемост и пренебрежима битова престъпност, особено в селата. Веднага след Ньой са гласувани два закона, забраняващи внос на луксозни предмети, но до 1939 г. растежът е тласкан от трудовия морал и държавния протекционизъм.

Хрониката на двете декади 1919-1939 г. запазва и характера на кризисно-преходен период. Дни преди подписването на Ньойския договор е приет Закон за съдене на виновниците за втората национална катастрофа. Със закон трудовата повинност заменя забранената от Ньой задължителна военна служба (28.05.1920 г.). Обществените настроения се осветяват от опожаряването до основи на Народния дом в София, седалище на БРСДП (т.с.) и на Синдикалния съюз (24.05.1921 г.) и атентата срещу американската легация (11.03.1922 г.). На 04.01.1924 г. е приет закон за защита на държавата, а след взривяването на църквата "Св. Неделя" в София (16.04.1925 г.) гражданската война вече не може да бъде спряна.

От политическите убийства най-знакова е смъртта на Ал. Стамболийски (14.06.1923 г.), поредицата след него никак не е кратка. Не може да се подмине Наредбата-закон от 14.06.1934 г. за забрана на всички политически организации и партии, заедно с партийните издания. Също и обявеният от България неутралитет (15.09.1939 г.), чието неспазване отново изправя страната пред бездна. Удивително е, че при толкова конфликтна вътрешнополитическа обстановка цели две десетилетия са истински стопански успех.

Каква я свършихме ние, строителите на най-съвременна България? Присъединихме се към НАТО и ЕС, без да приемем правилата на евроатлантическия ареал. Напротив, избуя най-уродливото от ориенталските нрави. Безброй убийства, знакови и незнакови, разчистваха предимно икономически интереси. Затова пък икономиката се срути. Според незнайния шегобиец - уж от ден на ден по-добре, но от година на година по-лошо.

Още не сме я докарали до бидонвилска бедност, макар че броят на клошарите, просяците и социално слабите расте. Направо се подиграхме с даровете на Аспарух, очертал с меч граници в кътче, по-благодатно от библейската обетована земя. Нищо повече от енергия няма във Вселената, а хлябът и водата стават ценност, по-скъпа от петрола. Цели 23 години нямаме идея за успешен стопански профил. Запуснахме земята, вместо да я превърнем в Персийски залив, и се влачим в тунела като през несвършващ проход.

Много е тягостно усещането за свободно падане. Въпреки срива гърците имат стандарт, значително по-висок от нашия. Че кой български пенсионер не би заменил ненамалената си пенсия с най-намалената гръцка? До, но южните ни съседи изглеждат готови на обществен делириум заради посоката надолу. Ние пък си пазим овчедушието пред всички и всичко, което ни превръща в стадо. Невъзможно е да се изброи. Нима здравеопазването е част от човешките ни права, след като прекрачилият прага му не е пациент, а клиент. Или пък правораздаването, за което няма достатъчно изразителна хулна дума, даже и сръбска псувня. И така нататък, и така нататък...

Едничка добродетел остана да блещука, макар че и образованието ни не заслужава похвални слова. Все по-актуално е фолклорното "Който се учи, той ще сполучи". Сполуката минава през терминал 2 с еднопосочен билет. Останалите могат да си тананикат познатия мотив от песничка на Васко Кеца: "...към пропаст сякаш вървя".