Патриархът на българската литература или просто дядо Вазов, чиито творби ще кънтят през вековете, докато има и един българин!
На днешния ден се навършват 167 години от рождението на Иван Вазов. Българският гений, който се роди в малкия, но буден китен градец Сопот. И чиито стихове ще кънтят през вековете, дордето по тая земя има и един българин.
Преди 167 години се роди оня, който с горчивина написа само четири години след Освобождението своята чутовна “Епопея на забравените“. Роди се оня, който написа първият български роман - “Под игото“, и който написа велелепните “Песни за Македония“.
И като да е днес си спомням трепетните ученически дни, когато бях първи клас и след като се научихме да четем, първото стихотворение, което трябваше да научим на изуст беше “Аз съм българче“... спомням си и лекотата, с която рецитирах “Де е зората“.
Всеки българин се е докосвал до героизма на шипченските опълченци, до трагедията и величавата смърт на двоицата Миладиновци, до жестоката братска любов на братя Жекови, до Паисий, до Левски. До най-съкровената обич на Вазов със стихотворението “Майка ми“, с неговата тревога, но и безпределна обич към “Българският език“. Всеки от нас в различна степен, е съпреживявал любовните трепети на Рада, Бойчо и доктор Соколов, смял се е от сърце с “Чичовци“ и “Митрофан и Дормидолски“, просълзявал се е с “Новото гробище над Сливница“ и “Възпоминанията от Батак“, гордял се е с “Шуми Марица“, мирисал е люляка, ахвал е пред Рилските хубости и може би е заобичал безгранично своето “Отечество любезно“, прогледнал е с “Дядо Йоцо гледа“, гордял се е с “Една българка“, студувал е с “Немили-недраги“ и оплаквал участта на Македонски, упоявал се е с аромата на “Песента на синчеца“...
