2 минути. Не съм ги засичал никога. Казват, че точно 2 минути вият сирените на 2 юни. Знам го това от дете. В памет на ония, които не се спряха пред трудностите, потерите, бесилото, куршума, вечното заточение. 2 минути, а всъщност заради тези 2 минути сме това, което сме в момента. Свободни. Е, някои са и слободни. Рожби свидни на мама Слободия.
2 минути. Нима е трудно да се спреш? Какво? Срамотно ли е? Нещо нередно ли вършиш? Крадеш ли? Убиваш ли в тия 2 минути?
Днес съм на работа. Излязох на улицата. В 12 започна воят. За ония. Отдали живота си за нас. 2 минути. Таксисти шпорят като бесни, малък пишлигар с татуировка и обеца се хили нагло и крачи с крака като на жерав, кукумявка една търси сенчица да поспре, че 2 минути на шарена сянка много й тежат. Това бяха ония, другите. Макар че и за тях тия, неспрелите се пред нищо, дадоха живота си.
От другата страна. Няколко майки с детски колички. Мъже. Майка държаща с ръка детето си. Шофьор един спря и излезе. Рейс остана на спирката. 2 минути. Само. Има бъдеще.
2 минути. Без сянка. Без пишлигарско държание. 2 минути почит. Има някакво бъдеще... 2 минути. Само. А дано, дано скоро да станат повече. Надежда има. И хубавото е, че тя не е само 2 минути!...

Иво Атанасов, пловдивски журналист